Росс Макдональд - Подвижна мишена

Бунгалото на Сампсън бе по-голямо от останалите и имаше по-широка веранда. Страничната врата зееше отворена. Прекосихме антрето, задръстено с неудобни испански фотьойли, и влязохме в голяма стая с таван от дъбови греди.

На честърфийлдската масичка срещу студената камина имаше разтворен телефонен указател, над който се беше надвесил Тагърт.

— Ще взема да се обадя на някое приятелче. — Той леко се усмихна на Миранда. — Така и така ще се мотая тук.

— Мислех, че ще ми правиш компания. — Тя несигурно повиши тон.

— Така ли?

Огледах стаята. Тя беше стандартно мебелирана и безлична, както всички хотелски стаи.

— Къде държи баща ти личните си вещи?

— Предполагам, че са в неговата стая. Тук няма много вещи. Само няколко ката дрехи.

Тя ме заведе до вратата на спалнята и запали лампата.

— Но какво, за Бога, е направил със стаята! — каза тя.

Стаята беше без прозорци и имаше дванадесет стени. Отнякъде струеше приглушена червена светлина. Стените бяха облечени с плътен червен плат, който се спускаше на дипли от тавана и стигаше до пода. Големият фотьойл и леглото в средата на стаята бяха покрити със същия тъмночервен плат. Гвоздеят на мебелировката бе кръглият огледален таван, който отразяваше цялата стая. Паметта ми усилено се блъскаше сред стените на тази пламтяща потиснатост, докато най-накрая откри търсеното сравнение: помещението ми напомняше за неаполитанския бардак в Мексико сити, където бях по работа.

— Вече не се учудвам, човек трябва доста да е подпийнал, ако му се налага да пренощува в такава обстановка.

— Стаята не изглеждаше така преди — каза тя. — Защо е направил тези промени?!

Аз се разходих из стаята. На всеки един от дванадесетте панела имаше по една сърмена бродерия, изобразяваща знак от зодиака — стрелец, телец, близнаци и останалите девет.

— Баща ти да не се интересува от астрология?

— Да, така е — смутено призна тя. — Опитах се да го разубедя, но бе безполезно. Той затъна още повече след смъртта на Боб. Да си призная, не подозирах, че е стигнал толкова далеч.

— Посещаваше ли някой определен астролог? В околността гъмжи от тях.

— Не бих могла да зная.

Една завеса прикриваше вратата на дрешника. Той беше пълен с костюми, ризи и обувки. Като се започне от костюма за голф и се стигне до вечерния фрак.

Прерових съвестно всички джобове. Във вътрешния джоб на едно сако открих портфейл. В него имаше няколко двадесетдоларови банкноти и една снимка.

Поднесох снимката към светлината на електрическата крушка. От нея гледаше пророческо лице, с печални очи и пълни отпуснати устни. Черните коси, обрамчили лицето, се спускаха до вратната извивка на черна рокля, която артистично бе загатната от диплите в долния край на снимката. Върху тях се белееше посвещение, написано с женски почерк:

На Ралф от Фей, с най-добри пожелания!

Имаше нещо познато в това лице. Спомних си само меланхоличните очи, но нищо повече. Пъхнах портфейла обратно в сакото, а снимката прибавих към колекцията си.

— Погледни — каза Миранда, когато влязох обратно в стаята. Тя лежеше на леглото, а полата откриваше бедрата й. Под червеникавата светлина нейното тяло сякаш се къпеше в пламъци. Тя затвори очи.

— Какви мисли ти навява тази безумна стая?

Крайчетата на косата й искряха. Повдигнатото лице беше застинало и студено. Стройното тяло пламтеше, сякаш се принасяше в жертва върху някой свещен олтар.

Прекосих стаята и сложих ръка на рамото й. Ръждивата светлина премина през ръката ми и си припомних, че под плътта и аз имах скелет.

— Отвори си очите!

Тя ги отвори и се усмихна.

— И ти го видя, нали? Жертвоприношението на нажежения олтар — като Саламбо.

— Ти наистина четеш много.

Ръката ми продължаваше да стои върху нейното рамо и да усеща загорялата кожа. Миранда се извърна към мен и ме придърпа към себе си. Устните й опариха лицето ми.

— Какво става? — попита Тагърт през прага.

Червената светлина, падаща върху лицето му, го караше да изглежда гневно, но устните бяха разтегнати в неизменната полуусмивка. Сцената го забавляваше.

Аз станах и оправих сакото си. Не ми беше до смях. Миранда беше най-свежото нещо, до което се бях докосвал от дни насам. Тя накара кръвта ми да забушува във вените, както кръвта на жребец по време на състезание.

— Какъв е този твърд предмет в джоба ти? — отчетливо ме попита Миранда.

— Пистолет.

Извадих снимката на тъмнокосата жена и я показах и на двамата.