Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Да сте виждали тази жена? Подписала се е с името Фей.

— Никога — каза Миранда. Тя се бе извърнала с потайна усмивчица, като че бе отбелязала точка в своя полза.

Бе ме използвала, за да го ядоса, а това не ми хареса. Червената стая също не ми харесваше. Приличаше на вътрешността на болен мозък, който беше лишен от очи, за да гледа, и не виждаше нищо друго освен собственото си обърнато отражение. Излязох навън.

Натиснах бутона на звънеца и след малко един плътен женски глас изгъргори по домофона:

— Кой е?

— Лу Арчър. Морис горе ли е?

— Да. Качвай се! — Тя натисна бръмчащото устройство, което отваряше вратата към стълбището.

Жена му ме очакваше на площадката пред апартамента, русокоса, пълничка, леко повехнала, щастливо омъжена дама.

— Отдавна не сме се виждали.

Аз кимнах, но тя не ми обърна внимание.

— Морис спа до късно днес. В момента закусва. Хвърлих поглед на ръчния си часовник. Показваше три и половина. Морис Крам работеше като нощен репортер за един вестник и бачкаше от седем часа вечерта до пет сутринта.

Жена му ме преведе през едно съчетание от спалня и дневна, където леглото беше неоправено, а по пода се въргаляха в безпорядък книги и листове хартия. Морис, надянал халат, седеше зад кухненската маса и бе забил поглед в две пържени яйца, които се мъдреха в чинията пред него. Той беше мургаво дребно човече, с проницателни черни очи, скрити зад очила с голям диоптър. Проследени навътре, очите му водеха до разграфен мозък, в който се съхраняваха основните стратегически данни за Лос Анджелис.

— Добро утро, Лу — каза той, без да става. Настаних се срещу него.

— Вече сме следобед.

— За мен все едно е утро. Времето е относително понятие. Когато си лягам през лятото, жълтото слънце свети отгоре ми — Робърт Луис Стивънсън. Кое от двете ми полукълба ще тестваш тази сутрин !

Той наблегна на последната дума, а мисис Крам, за да затвърди усещането докрай, ми наля чаша кафе. Те почти ме накараха да повярвам, че току-що съм се събудил, след като съм сънувал Сампсънови. Нямаше да имам нищо против, ако някой ме накараше да повярвам, че Сампсънови са били само сън.

Извадих снимката с подписа на Фей.

— Това лице познато ли ти е? Имам чувството, че съм го виждал преди, а това значи, че се снима в киното. Типажът е по-скоро актьорски.

Той изучаваше парчето картон.

— Застаряваща авантюристка. Около четиридесетте, но на снимката е с около десет години по-млада. Фей Естабрук.

— Познаваш ли я?

Той проби с вилицата жълтъка на едното яйце и се загледа в жълтата струя, потекла по чинията.

— Виждал съм я да се мотае наоколо. Тя беше звездата в „Ерата на бялата перла“.

— С какво се препитава?

— Не се презорва. Води спокоен живот. Била е омъжена около два пъти.

Той превъзмогна отвращението си и начена първото яйце.

— В момента омъжена ли е?

— Не бих могъл да зная. Мисля, че последният й съпруг не се задържа дълго. Изкарва по малко пари с второстепенни роли. Сим Кунц й осигурява роли във филмите си. Той я направи звезда едно време.

— Случайно да се занимава и с астрология?

— Възможно е.

Той ожесточено забоде вилицата във второто яйце. Когато не знаеше отговора на даден въпрос, самочувствието му се накърняваше.

— Не я водя на отчет при мен, Лу. Не е сред знаменитостите на деня. Докарва си някакви приходи, достатъчни, за да предизвиква умерена сензация. Посещава „Чейзънс“.

— И без съмнение движи се съвсем сама.

Той изкриви малкото си сериозно лице, дъвчейки хоризонтално като камила.

— В момента експлоатираш и двете ми полукълба, стрелецо. Ще ми бъде ли заплатена тяхната амортизация?

— Когато свършиш, накрая — рекох. — Разходите ми се водят на сметка.

Мисис Крам се надвеси майчински над мен и ми наля още кафе.

— Често виждам в компанията на един тип с вид на английски емигрант.

— Описание?

— Бяла коса, преждевременно състарен, сиво-сини очи. Среден на ръст и доста жилав. Добре облечен. Бих добавил, че е красив, ако си падаш по типа застаряващ хорист от църковен хор.

— Знаеш, че си падам. Нещо друго?

Не можех да му покажа снимката на Сампсън или да спомена името му. На него му се плащаше, за да групира имената в групи по две. Беше доста ниско платен.

— Още малко и свършвам. Последния път вечеряше в компанията на един дебелак с вид на турист, облечен в десетдоларови банкноти. Беше толкова фиркан, че не можеше да уцели вратата. Има няколко месеца оттогава. Повече не съм я виждал.