Росс Макдональд: Подвижна мишена

— Спомена ли нещо за намеренията си?

— Щеше да прекара нощта във „Валерио“.

— Колко време е бил сам, докато паркирахте самолета?

— Около петнадесет минути. Но не повече от двадесет.

— Колата от „Валерио“ е щяла да пристигне за това време. Може изобщо да не се е обаждал в хотела.

— Някой трябва да го е посрещнал на летището — каза Миранда.

— Имаше ли много приятели в Лос Анджелис?

— Повече служебни познанства. Ралф никога не е бил от общителните.

— Можете ли да ми дадете имената им?

Тя махна с ръка пред лицето си, като че имената бяха насекоми.

— По-добре попитайте Албърт Грейвс. Ще се обадя в офиса му, за да му кажа, че ще го посетите. Феликс ще ви закара дотам. А след това, предполагам, ще се върнете в Лос Анджелис?

— Изглежда като най-логичната отправна точка.

— Алън може да ви откара със самолета.

Тя стана и погледна надолу към Алън, а в очите проблесна полузаучена настоятелност.

— Нали нямаш някаква специална работа за следобед, Алън?

— За мен ще е удоволствие — каза той. — Това поне ще ме измъкне от скуката.

Тя се врътна и вбесена влезе в къщата.

— Дайте й почивка — рекох аз. Той стана и се надвеси над мен.

— Какво искате да кажете?

По самодоволното му лице се четеше арогантността на колежанин и аз го подразних.

— Тя се нуждае от здравеняк. Вие бихте били красива двойка.

— Разбира се, разбира се.

Той поклати глава в отрицание.

— Много хора си правят погрешни заключения относно мен и Миранда.

— Включително и самата Миранда ли?

— По случайност ме интересува друга. Но това не ви влиза в работата. Както и на този проклет кучи син.

Той имаше предвид Феликс, който стоеше на прага на кухнята и внезапно се покри.

— Този проклетник ми лази по нервите — каза Тагърт. — Непрестанно се навърта наоколо и души.

— Може би той също е заинтересован? Тагърт изсумтя.

— Той е само едно от нещата, които ме потискат в тази къща. Вярно, храня се със семейството, но не си мислете, че не ме третират като прислужник, когато богаташите са на земята. Проклет летящ шофьор, това съм аз!

„Не и за Миранда“ — помислих си аз, но не му го казах.

— Работата ви е доста приятна, а и Сампсън не лети през цялото време.

— Летенето не ме притеснява. Харесва ми. Това, което не ми харесва, е, че трябва да играя ролята на пазач на стареца.

— Той нуждае ли се от пазач?

— Сампсън може да бъде жив дявол. Не исках да говоря за него пред Миранда, но да го бяхте видели преди седмица в пустинята — имах чувството, че се опитваше да се напие до смърт. Литър и половина на ден. Когато пие така, го обхваща мания за величие и ми се повръща от изблиците му на пиянска щедрост. След това става сантиментален. Иска да ме осинови и да ми купи самолетна фирма.

Гласът му стана дрезгав, провлачен и подигравателно изимитира този на пиян старец:

— Ще се погрижа за теб, Алън. Ще получиш самолетната си фирма.

— Или планина?

— Не се шегувам за фирмата. Това не би му се опряло. Но когато е трезвен, не е така щедър. Тогава не би ви дал и цент.

— Пълен шизо — рекох. — Защо е станал такъв?

— Не знам със сигурност. Тази кучка горе би могла да подлуди всеки. Синът му е загинал през войната. Предполагам, че затова по-късно нае мен. Всъщност той не се нуждае от пилот на пълен работен ден. Боб Сампсън също е бил летец. Свалили са го над Сакашима. Миранда смята, че това окончателно е сломило баща й.

— Как се разбират той и Миранда?

— Доста добре, но в последно време не се спогаждат. Сампсън се опитва да й намери съпруг.

— Някоя по-специална личност ли?

— Албърт Грейвс.

Той произнесе името с безизразно лице, нито „за“, нито „против“.

Магистралата навлезе в Санта Тереза откъм долния край, близо до морето. Пропътувахме около една миля в бедняшкия квартал, изпъстрен от полусрутени колиби и олющени магазини, с мръсни пътеки на мястото на тротоарите, в чиито прахоляк играеха бели и цветнокожи деца. Недалеч от главната улица се намираха няколко туристически хотела, опасани от неоновите реклами като украса на торта от картон, редици от мексикански къщи, боядисани в червено, и две-три долнопробни кръчми, в които се веселеше простолюдието. Половината от хората по улицата имаха ниския ръст на индианци и кафеникави лица, сякаш бяха от марокен. След Кабрильо каньон обстановката тук ме караше да се чувствам като извънземен, а кадилакът беше космическият кораб, който се носеше над повърхността.