Марлис Мелтън: Набелязана мишена

— Знаеш, че Денят на благодарността наближава, нали — започна той, покачвайки напрежението.

Беше й трудно да диша.

— Да.

— Ами, отидох да купя билети за полета до Невада и си помислих: «Може би Пени би искала да дойде с мен».

Думите му разсеяха надеждите й.

— Искаш да се запозная с родителите ти? — предположи тя.

— Ами… да.

Под загара той се изчерви.

— Защо? — осведоми се Пени.

— Ами, защото… ти си ми най-добрата приятелка. Исках да ти покажа каньона Ред Рок, да го видиш с очите си. Освен това тази есен преживя много. Заслужаваш почивка.

Тя искаше да го попита: Това ли е единствената причина? Но не беше честно от нейна страна да го поставя в неудобно положение. Това все пак беше Джо, мъж, който живееше за тръпката и предизвикателствата в живота. Тя го обичаше заради това, което е, а не заради това, което тя иска да бъде.

— Опасявам се, че не мога — заяви Пени, като разкри плановете си за пръв път. — Няма да съм тук за Деня на благодарността.

— Къде ще ходиш? — Изглеждаше озадачен.

— Ще летя над Атлантическия океан. Ще заема мястото на лекар за спешните медицински полети — обясни тя, наблюдавайки изражението му за следа от мъка.

— Защо? — попита той, напълно слисан.

— За да може медиците със семейства да се приберат за празниците — отвърна тя.

За секунда той изглеждаше разочарован, но бръчката на челото му изчезна бързо.

— Добре — каза бавно, асимилирайки току-що съобщената новина. — Кога ще се върнеш?

— В деня след Коледа.

Стоицизмът му се изплъзна за втори път.

— Няма да си тук дори за Коледа? — попита скептично.

— Повечето от екипажите имат семейства — изтъкна тя, — които не са виждали от месеци.

— Ами Офелия?

— Тя ще се оправи. Сега си има Вини. В Деня на благодарността той ще я води да я запознае със семейството си.

Джо не отвърна. Пени потърси в тъмнозелените му очи някакъв знак за чувствата му. Дори най-малкият намек, че търси обвързване, а не просто авантюра с нея в каньоните на Невада, щеше да бъде достатъчен и тя щеше да зареже всичките си планове, за да бъде с него.

Но той не стигна до там, където тя се надяваше. С изкуствена усмивка, наведе глава и я целуна по бузата.

— Трябваше да се досетя — каза й, показвайки по-скоро разочарование, отколкото тъга. — Винаги си поставяла другите пред себе си. Възхищавам ти се заради това.

Когато погледите им се срещнаха, очите на Пени се насълзиха от напиращата в сърцето й любов. Тя не смееше да я разкрие, за да не би той да се почувства ужасно, задето не й отвръща.

Той ми се възхищава, помисли си, докато отговаряше пресилено на усмивката му. Ако изпитваше към нея нещо повече от възхищение, то точно това беше моментът да й го каже. Все пак днес едва не беше умряла.

— Добри новини — чу се гласът на специалиста по отровите, който стресна и двамата с нахлуването си в стаята. — Кръвта ви изглежда напълно нормална, лейтенант Прайс. Чиста сте.

— Слава богу — отдъхна си Джо, отстъпвайки настрана, за да стисне ръката на лекаря. — Свърши се, Пен. Хайде. — Посегна към нея, за да й помогне да седне. — Да се прибираме у дома и да празнуваме.

У дома, помисли Пени с болка. Домът бе място, което споделяш със семейството си, не с любовника си. А семейство не беше сред нещата, което Джо искаше да й даде. Слава богу, бе усетила, че този неизбежен момент приближава, и бе предприела отчаяни мерки, за да го избегне.

Вечерта в Деня на благодарността на националното летище Норфолк беше лудница.

— Не мога да повярвам, че военноморският флот ме изпраща с граждански полет — дразнеше се Пени, следейки в монитора отпътуващите, отменените и закъснелите полети. — Я виж ти. Все пак е навреме — удиви се тя.

— Моят също — каза Джо, вперил поглед в друг екран.

— Предполагам, че това ни слага сред късметлиите — отбеляза саркастично тя.

Бяха прекарали последния час разглеждайки магазините за подаръци и слушайки негодуванието на пътниците наоколо за закъснелите им полети. Тайно се бе надявала нейният да бъде забавен, което щеше да й даде повече време с Джо, чийто самолет щеше да излети след три часа. Той бе достатъчно мил да дойде по-рано само за да я изпрати.

Реалността на предстоящото й заминаване оставяше стоманено усещане в стомаха й. Не бе готова за това.

— Е — каза той с неохота, — предполагам, че е по-добре да отидем до твоя терминал.

Пренебрегвайки факта, че ще пътува с униформа, Пени улови ръката му и се притисна към него. Защо не? Това можеше да е последният път, когато щеше да има възможност да го прегърне. Отправяше се към военна зона. Животът й не беше гарантиран.