Марлис Мелтън: Набелязана мишена

Докато закачките продължаваха, усещане за благополучие се прокрадна в сърцето й. Странно, но в тази непозната обстановка, обградена от хора, които бе видяла за първи път само преди малко, тя изведнъж се почувства у дома си.

Докато се качваше по стълбите на къщата на Гейб Рено на плажа, Джо се чувстваше като самия чичо Скруч. Несекващите звуци на веселие, които се носеха наоколо, почти го накараха да се върне. Но беше Бъдни вечер. Като командир на празнуващата компания бе длъжен не само да присъства на купона, но и да се престори, че се забавлява.

Лай на лабрадори и тийнейджърка с изкуствена усмивка, тоест дъщерята на Гейб, отговориха на силното му чукане по вратата.

— Добро момиче — обърна се Малъри към кучето, което покорно седна на прага. — Здрасти — поздрави тя Джо, когото познаваше от преди няколко седмици, когато семейство Рено го бяха поканили на вечеря. — Обзалагаха се дали ще дойдеш.

— Така ли! — бе се научил да очаква всичко от Малъри. — Предполагам, че напоследък съм голям мърморко.

— О, не се притеснявай — каза тя. — Не си единственият.

Нямаше време да размишлява какво означава това. Гейб Рено се появи иззад ъгъла и каза:

— Малъри, престани да му надуваш главата и го покани вътре.

— Виждаш ли какво имам предвид? — изсумтя тийнейджърката, отстъпвайки назад, за да пусне Джо да влезе.

Появи се и Хелън, жената на Гейб.

— Толкова се радваме, че успя да дойдеш — каза тя, поемайки от ръцете му бутилката с шери, която й подаде. — О, това е точно за вечерята, която правя.

Джо не можеше да повярва на колко е наедряло добре сложеното й тяло.

— Леле, бебето май е пораснало много за последните три седмици — отбеляза той.

— Знаеш ли, и аз го забелязах — отвърна тя иронично, понесла шерито в кухнята.

— Ще взема палтото ви, сър — каза Гейб. — Мисля, че познавате почти всички тук — добави, когато го въведе в огромна стая с високи тавани. Осветената с множество лампички елха хвърляше черешов блясък върху гостите. Коледна музика звучеше тихо за фон. — Но като се позамисля, май не сте се срещали с нашия бивш главен началник Себастиян Леон. Себастиян, това е новият ни командир, Джо Монтгомъри.

Слаб мъж с тъмна кожа стана от фотьойла и му протегна ръка.

— За мен е удоволствие, сър — каза след здраво ръкостискане и продължи с подчертан английски акцент: — Почти съжалявам, че се пенсионирах. От онова, което ми разказаха, щеше да е удоволствие да работим заедно.

— Чувал съм добри неща за вас — отвърна Джо откровено.

Себастиян Леон, известен като «човека пясък», беше истинска легенда за своето време.

— Това е жена ми Лейла с дъщеря ни Исме — представи слабата брюнетка на дивана мъжът. Бебето беше само бузи и блестящи черни очи. — А това у старши офицера е близнакът й.

Джо забеляза Соломон Макгуайър да седи с кръстосани крака на пода, гъделичкайки пищящото от радост бебе по коремчето. Нежното отношение към детето промени цялата му представа за него само броени за секунди. Кой би могъл да предположи, че човекът си имал слабост?

— А с началник Маккафри се запознахте снощи — добави Гейб, все още в ролята на домакин.

Джо кимна към снайпериста, когото бе освободил от отряда предната вечер, за да може да прекара последните четири месеца от службата си с любимото момиче.

— Сър — обърна се офицерът с коса, вързана на конска опашка. Той свали ръката си от раменете на жената до себе си и я представи на Джо. — Това е Сара — каза той, произнасяйки името й с благоговение и западен акцент. — Пристигна със сина си снощи, за да ми подари най-прекрасната нощ в живота ми, сър.

Слабата блондинка със синьо-сиви очи му отправи срамежлива усмивка.

— Много ви благодаря — обади се тя и го погледна по същия начин, по който го гледаше Пени, сякаш можеше да види истинския Джо. — Направихте Чейс толкова щастлив. Мен също, разбира се — прибави тя и се изчерви.

От това, което Джо бе чул за живота й, тази жена заслужаваше малко радост.

— Не ми благодарете — възпря я той, чувствайки се неловко. — Лейтенантите Рено и Линдстром настояха за ранното му освобождаване.

— Но вие не сте се възпротивили — настоя тя.

Вярата й в него отново го накара да се сети за Пени.

Господи, колко му липсваше!

Звънецът иззвъня, кучето се разлая и Гейб отиде да посрещне закъснелите гости.

— Ето ви и вас. Бях започнал да си мисля, че няма да дойдете — чу думите му Джо.

— Вината за закъснението е моя — провикна се познат глас.