Марлис Мелтън: Набелязана мишена

— Харли — обади се началник Маккафри. — Да, знам го. Страхотно момче. Истински пич. — Добре де, съжалявам — извини се той на Сара, която го смушка с лакът.

— Така е — съгласи се Джо.

Въпросът беше дали Харли ще поиска въобще отново да работи с него. Бе му изпратил неофициално запитване и все още не бе получил отговор.

Соломон удостои Джо със странния си немигащ поглед, докато дъвчеше ядките.

— И аз познавам Харли — обади се той.

Нещо в тона му секна притока на въздух към дробовете на Джо. Двамата си размениха продължителен поглед и Джо осъзна с безпокойство, че старши офицерът е наясно, че той е оцелелият, заел мястото на Харли в онази ужасна съдбовна вечер.

Мъжът изсипа останалите ядки в устата си и кимна, сякаш да потвърди предположението му.

— За него ще е чест да работи за вас — прибави той неочаквано.

Невидима тежест сякаш падна от гърдите на Джо, улеснявайки дишането му.

— Мислиш ли?

— Много командири забравят какво е да си на бойното поле — продължи Соломон. — Но не и вие, нали, сър.

— Не — заяви другият твърдо. Увереността на старши офицера предизвика признателността му. — Благодаря — продължи той, питайки се дали и останалите знаят. Огледа се и установи, че всички са се обърнали към него. Нито един не изглеждаше да го съди така, както сам се осъждаше.

Пени бе права. Повече от всеки друг командир той знаеше какво да очаква от хората си.

Да мисли отново за нея, предизвика у него усещане, подобно на скачане от самолет, само че по-хубаво. Утре щеше да проучи посоката на вятъра и да рискува всичко, най-вече сърцето си.

Влачейки куфара зад себе си, Пени вървеше след войниците, слизащи от «C-141 Старлифтър». На фона на заглъхващите двигатели на машината чуваше радостните възгласи на семейства и приятели, посрещащи своите мъже и жени военнослужещи на летище «Нейвъл».

Сърцето й заби учестено, но тя бързо потуши надеждата, че Джо би могъл да бъде сред чакащите. Тя дори не трябваше да лети с този полет. В последната минута бе потърсила резервни места за възможно най-прекия полет към дома. Доколкото знаеше, щеше да пристигне тази вечер на «Норфолк Интернешънъл».

Със схванати крайници от презокеанския полет, Пени бе посрещната от доста голяма радостна тълпа, издържала студа в зимната сутрин, за да дочака обичаните хора да се спуснат на пистата. Около сто души стояха зад металните бариери, размахваха знаменца и крещяха имена. Със сърце в гърлото, гледаше как съпрузи се спускат към жените си. Майки плачеха. Млади бащи грабваха децата си и ги притискаха до гърдите си.

Зад тълпата, върху развяващо се от вятъра платно, бяха изписани думите:

Боже, колко хубаво беше да е отново у дома! Въпреки студения въздух небето бе невероятно синьо, без нито едно облаче по него. Свеж бриз с мирис на океан се блъскаше в униформеното й яке, но слънцето затопляше рамената й.

Когато се отправи сред тълпата към терминала, радостните срещи около нея накараха очите й да се просълзят. Трябваше да си повика такси и да се прибере вкъщи.

Една ръка топло я хвана за рамото.

— Може ли да ви помогна с багажа, госпожо?

— Не, благодаря, мога… — тя повдигна поглед нагоре и с изумление видя Джо да стои пред нея с хитра усмивка на лицето. Беше облечен цивилно, с ботуши и дънково яке, в които изглеждаше толкова мъжествен и красив, че главата й се замая.

— Джо! — извика тя. — Какво правиш тук?

— Чакам някого — отвърна той и зелените му очи пронизаха нейните. — Един много специален човек.

— О! — успя да потисне порива да се хвърли в обятията му.

Беше ли си намерил вече друга?

— Имах предвид теб, Пени — продължи той с безпокойство, че тя просто стои там, обхваната от съмнения.

— Мен? — пистата сякаш се раздвижи. — Но аз не трябваше да се прибера с този полет.

Мъжът пъхна ръце в джобовете си.

— Не се опитваш да ме избягваш, нали? — той погледна неловко зад нея.

— Не, разбира се, че не. Как ме откри?

Шокът отстъпи място на усещането, че се носи над земята.

— Снощи събудих доста хора — обясни й, усмихвайки се отново.

— Наистина ли?

Тя погледна надолу, за да се увери, че все още е стъпила на земята.

— Ти… ъъъ… не си прочела още транспаранта ми, нали? — попита той.

— Транспарант ли?

Въпросът му я накара да се обърне, за да проследи погледа му. Имаше доста плакати и снимки, люлеещи се в ръцете на множеството наоколо. Прочете онези, които можеше да види: