Джейми Райди - Любовта е опиат

— Пич, значи баща ти е брокер? Сигурно е бил съсипан от краха на финансовия пазар през 1987!

Да, доколкото си спомням, през онази есен беше малко по-потиснат от нормалното . Явно по онова време в света на Джейми е имало доста по-важни въпроси за решаване — как да не поставя нов училищен рекорд по провал на изпити и защо никоя от мажоретките не искаше да излиза с мен.

След като станах петия от петимата Райди, който осъзна, че съм изтормозил семейството, през 1990-а година кандидатствах за двегодишна стипендия в РОТК. Не я получих, но ми дадоха възможността да прекарам шест забавни седмици в Кентъки, съревновавайки се с други шестстотин кандидати за нея. През онзи юни единственото по-тежко нещо от влагата в Блу Грас Стейт бе отговорността, легнала върху плещите ми. Аз обаче се окопитих и спечелих 20 000 долара, които мама незабавно похарчи за нова кола, която не ми беше позволено да карам в продължение на цяла година.

Когато влязох за обучението на Пфайзер , не чувствах напрежение — вече бях получил работата, но в главата ми звучаха същите гласове, каращи ме да се питам „Какво, по дяволите, правя“. Любопитното бе, че и в новобранския лагер, и в Пфайзер , обучението траеше шест седмици — една зловеща аналогия. И на двете места ми нареждаха кога да ям, а изборът на храна бе строго ограничен.

Но най-странната прилика беше свързана с поведението на родителите ми преди моите заминавания. Изтегнати в шезлонгите си с питиета в ръка, майка ми и баща ми бяха стигнали до извода, че онова, от което най-много имам нужда през последните си часове като безработен, е да чуя всеки съвет за продажба, който те някога бяха получавали. Можеха да направят цял документален филм с продуцент и режисьор Кен Бърнс и да го нарекат Продажби . Докато слушах монотонното им буботене, в ума ми проблесна отиването ми с татко към летището, за полета ми до Форт Нокс. През четирийсет и пет минутното ни пътуване той непрекъснато разправяше разни истории, свързани с лагера за новобранци на Морската пехота, даваше ми съвети как да се държа с провеждащите тренировките инструктори, и така нататък. Той го правеше за добро, точно както и сега, по време на лекциите в задния двор, и двамата имаха добри намерения, но тези моменти ме демотивираха, а не обратното. Тъй като бях научил през годините на изпробване на въпросния „продукт“, че родителите ми нямат копче за „намаляване“, реших да тръгна за обучението в Пфайзер по-рано.

Не ми отне много време да се добера до там. За късмет обучението беше в хотел „Мариот“ в Парк Ридж, Ню Джърси, на десет минути от дома на родителите ми. Това се оказа изключително удобно, когато с приятелите ми от курса искахме да се изперем без пари или да се насладим на безплатния шейк „Орео Близард“, благодарение на сестра ми Ан-Мари, която работеше в местния ресторант за бързо хранене „Деъри Куин“.

Във фоайето на хотела ме посрещна какофония от гласове — 150-те търговски представители вдигаха доста врява. Докато оглеждах тълпата, през ума ми минаха две мисли: „Я да огледаме новаците!“ и „Ау, повечето мъже изглеждат като мен!“. Докато минавах покрай тълпата, търсейки място, където да се настаня, усетих, че между курсистите има нещо общо; някаква еднаквост, която ми изглеждаше позната, но не можех да определя на какво се дължи. Помещението се изпълни с мъже и жени от различни националности и възрастови групи, но имаше нещо, което ги идентифицираше като група, като част от един и същи екип. После се светнах, че всички бяха облечени с униформи — още една прилика между Пфайзер и армията.

В хотел „Мариот“ бе нахлул цял полк, но не облечен с камуфлажи. И ако мъжете си приличаха по облеклото, то и жените не оставаха по-назад — всички бяха в „неофициално бизнес облекло“. Приличаше на кастинг за статисти търговски представители. Мъжете, включително и аз, бяхме с блузки с яки или ризи с копчета от горе до долу, съчетани с изгладени панталони цвят каки. Дамите изглеждаха така, сякаш бяха поканени на съвсем различно парти. Те носеха бизнес костюми 5 5 Обикновено панталон и сако. — Б.пр. и шалчета (момичетата в Пфайзер обичаха шалчетата си), освен ако не бяха от Калифорния, където модните корифеи бяха заменили панталоните, съчетани със сако, с поли, също съчетани със сако. Късно вечерта една жена ми обясни несъответствието в облеклото по следния начин:

— Честно казано, всичко това за облеклото е пълна глупост. Просто няма начин ние жените да се облечем неофициално, без да изглеждаме като повлекани. Затова трябва да носим това, което обикновено бихме облекли за работа, което означава, че дори когато ни кажат „неофициално бизнес облекло“, все едно са ни казали „официално бизнес облекло“. А вие, момчета, трябва да изглеждате така, сякаш току-що сте преодолели осемнайсетата дупка в играта на голф.