Джейми Райди - Любовта е опиат

Това звучеше малко нахално дори и за егоцентрик като мен и му го казах.

— В това е истината! — отговори ми той. — Като търговски представител трябва да вярваш, че си най-добрият и да го демонстрираш още на интервюто, или с теб е свършено. Дори и останалата част от събеседването да мине зле, накрая трябва да го убедиш. Разбери, голяма част от работата ни е просто да задаваме на лекарите въпроса:

— Докторе, ще използвате ли първо нашите лекарства, за да лекувате бронхити?

Ако човекът каже да, страхотно. Ако каже не, отново всичко е наред, защото тогава започват истинските продажби.

Затворих телефона зашеметен.

Интервюто се състоя в 8 сутринта, един петък в края на юни. Явих се в хотела в 7:45, издокаран в син костюм, бяла риза, червена вратовръзка и обувки със заоблен връх. Веднага забелязах десетина други мъже с къси подстрижки и облечени точно като мен — първият ми сблъсък с факта, че в Пфайзер обичат военните. Пфайзер набираха свежи търговски попълнения за педиатричните си продукти и резултатът бе, че трябваше да наемат 150 нови търговски представители до 1 август.

След като се справих с обичайната бумащина, бях повикан в един от хотелските апартаменти, за да се срещна с местния директор по човешките ресурси Брендън Самтингротър. Имаше много повече от лека прилика между него и Ник Торели, бившият съпруг на Карла от „Бар Наздраве“. Брендън дразнещо подхвърли „Аз отговарям за човешките ресурси!“ и припряно ми махна, внушавайки, че всяка минута от времето му е ценна. В осем сутринта денят му вече бе тръгнал на зле. Поздрави ме сдържано.

— И така, искате да се установите някъде в Средния Запад, нали?

— Моля?

Последвалият снизходителен поглед внушаваше, че интелигентността ми е под средната. Защо хората на средна възраст ме мислят за тъп?

Въздишка.

— Средният Запад. Искате да се установите някъде в Средния Запад, нали?

Помислих си, че има някаква грешка. Навярно ме беше объркал с някой нещастник без специалист по набиране на кадри, който да му уреди събеседването; без съветник, който знае, че кандидатът му би работил само в Чикаго и бе гарантирал, че работата е в Чикаго.

— Не — погледът му стана суров — казаха ми, че работата е в Чикаго.

Брендън — човешките ресурси затвори очи и потърка носа си в основата, точно на мястото, където се бяха отпечатали очилата му.

— Тогава няма да има интервю.

— Извинете?

Той вече бе започнал да прибира автобиографията и другите ми документи в кафявата папка.

— Няма да има интервю! — той стана, сложил ръце на хълбоците, а аз седях със зяпнала уста. — Няма място в Чикаго. Не искам да си губим времето — нито вашето, нито моето. Няма да има събеседване.

Трябваше да изляза. Още по-добре, ако преди това му бях казал „Дръж ме да не падна!“. После трябваше да намеря великия съветник Джон Драйър и да му кажа да си го начука. (Представяте ли си, съветник да подведе кандидат за работа?) Не направих нито едно от двете. Вместо това попитах Брендън — човешките ресурси дали има място в районите около Чикаго. Той ме изгледа, сякаш официално му губех времето. Бързо му разясних, че според условията за предсрочно напускане на армията, трябва да живея в радиус от сто и двайсет километра от военния гарнизон в Чикаго. Той мълчаливо закима. Сграбчи лист хартия и зачете имената на различни градове с новооткрити свободни места. Щом каза „Саут Бенд, Индиана“, подскочих:

— Ще взема Саут Бенд!

Брендън ме изгледа подозрително с премрежен поглед и попита защо. Обясних му, че съм се дипломирал в Нотр Дам и познавам района. При тези думи лицето му претърпя пълна промяна — от пълен темерут към отдавна невиждан приятел. Протегна ръка за сърдечно ръкостискане и се усмихна:

— Брендън Райли, випуск ’68.

Бях вътре. Което не беше добре, поне според приятелката ми. Начинът, по който се опитах по-късно безуспешно да обясня на Кейти, беше:

— Не бях наясно какво става. Чувствах се, сякаш треньорът ми по футбол в първи курс ми е казал, че може никога повече да не изляза на терена или трениращият ни старши сержант ми е съобщил, че май няма да успея да се изкатеря по стената. Беше предизвикателство и просто не можех да го пропусна.

Приятелките не обичат да слушат за бивши треньори или приятели от казармата и за безсмислените предизвикателства към мъжествеността ти, отправяни от тях преди години. Нито пък искат да чуят, че „Саут Бенд е само на два часа път с кола от Чикаго, което е доста по-добре в сравнение с дванайсетчасов полет от Токио“. Искат да чуят единствено, че си се преместил в техния квартал.