Джейми Райди - Любовта е опиат

Въпреки че Брендън Райли от випуск ’68 ме беше приел в клуба, трябваше да преодолея и събеседването с регионалния мениджър, за когото работеха приблизително седемдесет и пет търговски представители. Брендън се показа иззад бюрото си, за да ми каже основното за човека.

— Ще иска да чуе примери за предизвикателства, които си преодолял. Обича да слуша и за нечия конкурентоспособност. Може да ти създаде затруднения заради липсата ти на опит в продажбите — той спря, сякаш бе забравил нещо. — Не пропускай да го поставиш натясно. Кажи му, че с теб сме го обсъдили и Саут Бенд е точното място за теб. Сега влез и му покажи на какво е способен един мъж от Северна Дакота. Напред, ирландецо!

Регионалният мениджър едва-едва се надигна от стола, за да ми стисне ръката, а през останалата част от събеседването демонстрира още по-голяма липса на енергия. На някой от известните пазари за морски дарове в Токио бихте открили по-жизнена риба. Избълвах научената от приятеля на Майкъл терминология за „рецептите“ и „търсенето на работа“, но не получих реакция. Сякаш този човек беше енергиен вампир, който изсмукваше живот от мен, за да поддържа себе си полужив. В гласа ми липсваше обичайният ентусиазъм и аз се отпуснах в стола си. Докато мънках за трудностите, които съм преодолял, за да получа оценка „Б“ по немски език трето ниво, той ме прекъсна.

— Как ти се видя Зама? — попита той без всякаква връзка.

Как ми се видя… какво? Каза ли нещо? Въпросът му предизвика отзвук някъде из дълбините на почти скования ми мозък. Зама, Зама, звучеше познато… Да! Бях в Камп Зама в Япония. Миниатюрен армейски пост със съвсем ограничено предназначение, повечето войници никога не бяха чували за него, какво остава за цивилен. Приятелите и семейството ми редовно объркваха правописа и произношението — Зума, Зема, Зома. Накратко, само хора били там знаеха, че е Зама.

Излязох от комата си, обърнах глава и го изгледах, а веждите ми бяха сбърчени от объркване. Той за кратко се усмихна.

— Ходех там за почивка и възстановяване, докато летях из Корея — каза той, като внезапно се изпъна в стола си, а гласът му доби тембър, който бе липсвал през последните трийсет и пет минути. Бързо завързахме жизнерадостен и завладяващ разговор за военната служба в Азия. Беше морски пилот, какъвто баща ми се бе надявал да стане, преди да си счупи коляното по време на тренировка на остров Парис.

— Semper Fi! 4 4 Semper Fidelis/Semper Fi — съвременно съкращение, използвано в американската армия, означаващо Винаги готов . — Б.ред. — казах, преди да споделя татковата история, която предизвика одобрително кимване.

Повече не заговорихме за фармацевтични продукти. Двайсет минути по-късно и двамата бяхме изненадани, когато Брендън Райли от випуск ’68 почука на вратата, за да ни информира, че времето за интервюто е изтекло.

— Къде искаш да работиш? — попита регионалният мениджър.

Това ме свари неподготвен. Очаквах въпроса от най-голяма важност „Имате ли някакви въпроси към мен“.

— Ъ-ъ-ъ… в Саут Бенд — отговорих, мислейки си, че думите звучат странно.

Той плесна по бюрото.

— Звучи добре — каза той и разтърси ръката ми. — Късмет!

Дори нямах шанса да го притисна.

Това беше. Получих работата във фармацевтичните продажби не заради квалификацията си, а защото човекът, отговарящ за човешките ресурси, беше учил в Нотр Дам, а човекът, който ме нае, преди четирийсет години бе прекарал три мрачни дни на пост в Япония.

Накрая загубих приятелката си, защото приех работа, която не бях търсил и отидох в град, за който не бях помислял само защото татенцето ми каза да постъпя така.

Бях нает без опит в продажбите или необходимото образование и имах сериозна нужда от обучение. За щастие, в Пфайзер се отнасяха много сериозно към обучението.

Въпреки че обстоятелствата бяха съвсем различни, докато влизах в хотела за първоначалното обучение в Пфайзер , почувствах същото стягане в стомаха, което бях изпитал пет години по-рано, когато се качвах на автобуса за новобранския лагер във Форт Нокс.

Двете ситуации съвсем не бяха лишени от прилики. За начало, точно както не бях планирал да работя за Пфайзер , така и никога не бях възнамерявал да се записвам в армията. След като семейството ми увисна с 45 000 долара, колкото се оказа неочакваната цена на обучението в учебния център на Морската пехота, който напуснах три седмици след първата си година там, „защото беше тъпо“, усетих разяждащо чувство за вина, още повече че бизнес ориентираните ми съученици се бяха издигнали много.