Александра Потър - Отпусни му края

— Какво става? — измрънка Одри през уста, пълна с бадемов кроасан. — Какъв е проблемът с проклетите машини?

Тя здраво перна монитора си с юмрук и повтори за по-сигурно.

— Ксероксът също не работи — изхленчи Лорейн, млада стажантка, която внезапно осъзна, че е проговорила за първи път, засрами се, а лицето й придоби цикламения цвят от панталоните на Одри.

— Сигурно нещо не е наред с централното захранване — предположи многознайката Бека, болезнено слаба модна стилистка, и остави плодовата си салата. — Къде е Саймън?

Саймън Барнет беше главният редактор и собственикът на „Лайфстайл“. Бивш фризьор, той се ошлайфа като редактор в няколко списания за прически, преди да навлезе в света на лъскавите списания за жени. Изглежда прекарваше по-голяма част от времето в своя кабинет, където си вееше с ветрило от пера. Никой никога не го виждаше, освен ако не излизаше по работа и тогава трептеше из офиса в пастелните си сака и надиплени панталони, оставяйки след себе си аромат на ванилия.

— Тук съм.

Саймън неочаквано се появи от офиса си. Изглеждаше сериозен. Нямаше го костюма в стил Маями Вайс. Вместо това носеше морскосин костюм на ситно райе и дори не беше дръпнал ръкавите над лактите си. Имаше нещо нередно.

— Страхувам се, че имам лоши новини — каза той, като въртеше нервно златната си гривна.

— Компютърната система ли е? Проклетото нещо просто се срина — прекъсна го Одри, като пуфтеше неодобрително и избутваше очилата по носа си с дебелите си пръсти.

— Страхувам се, че не са само компютрите… — Саймън прочисти гърло и нервно погледна пода. — Видях се с моя банков мениджър и… Ами, няма лесен начин да го кажа, но току-що блокираха сметките ми.

— Какво означава това? — попита Франки тихо, като усещаше заформящия се в стомаха си възел.

Той замълча за момент и преглътна бавно.

— Означава, че аз току-що загубих бизнеса си. А вие загубихте работата си.

Тишина. Убийствена тишина. Сякаш продължи вечно, докато стажантката не изпусна купчина пликове, който се разпиляха по пода. Това върна Одри към настоящето.

— Какво имаш предвид? Ние сме по средата на броя. — Тя вдигна от бюрото си една папка с документи, пълна с недовършени страници, и започна отбранително да я размахва във въздуха. — Не можем просто да спрем.

Няколко души от екипа промърмориха в съгласие.

Саймън вдигна рамене.

— Нямаме избор. Аз фалирах. Всичко е под наем… Не мога да платя сметките и банката си иска всичко обратно.

Когато той спря да говори, Франки изведнъж забеляза плешив мъжага в оранжев гащеризон с щампа „Хамалски услуги“ да се появява от офиса на Саймън. Носеше централния компютър.

Последвалата сцена можеше да бъде забавна, ако не беше толкова ужасна. Одри се разтича наоколо като безглаво пиле, протестираше като обезумяла и ожесточено теглеше столове и други предмети от ръцете на хамалина. В това време Саймън седеше с кръстосани крака на пода — коженият му стол беше изнесен — и гневно пушеше ментолови цигари, докато се опитваше да приложи някакъв вид терапевтична медитация.

Франки не направи нищо. Тя просто стоеше и зяпаше, неспособна да възприеме това, което се случваше. Току-що бе загубила работата си. Нямаше я. Беше изчезнала. Отнесена заедно с мебелите от офиса. Тя беше изхвърлена! Изплаши се от думите. Звучаха й толкова чуждо. Изхвърлянето се случваше на други хора — миньори, производители на коли, мъже на средна възраст, които живееха на север. Не се случваше на двадесет и няколко годишни жени с университетско образование, които работеха в издателския бизнес и живееха в западен Лондон. От години не беше обръщала внимание на новините за процента на безработните в страната. А трябваше. Сега бе станала една от тях.

Като в мъгла започна да изпразва шкафчетата на бюрото си, като изхвърляше разтворими супи с изтекъл срок, чифт грозни шарени чорапи и стар пакет бонбони. Бореше се за такава работа от векове и сега, когато най-сетне я беше получила, тя й беше отнета. И сега какво? Временно назначаване? Държавни помощи? Тя беше свикнала на сутрини в подготовка на колонки за списанието, обеди на пазар по улица Оксфорд, следобеди за споделяне на офисни клюки и дълги междуградски разговори с роднини и приятели. Какво можеше да очаква сега? Сутрини с Фред и Джинджър, обеди в апартамента с чиния боб и препечени филийки за компания и следобеди в преглеждане на обявите за работа и опити да се самоубеди, че продаването на застраховки може всъщност да се окаже забавно. Взе няколко папки и ги сложи при другите си вещи. Нямаше много неща. Беше потискащо да осъзнае, че може да побере цялата си кариера в една картонена кутия.