Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

И после изчезваме.

Тежките двойни врати се затварят зад нас и ние се озоваваме в тихия, изискан коридор с меките килими — празен с изключение на двама любопитковци, които се правят, че гледат някъде напред.

— Направихме го! — въздъхвам облекчено, но и превъзбудено аз. — Люк, направихме го!

— И аз така разбрах — кимва Люк. — Направихме го! А сега имаш ли нещо против най-после да ми кажеш какво става тук по дяволите?

Лоръл е организирала всичко безупречно. Самолетът ни чака на летище „Кенеди“, а на „Гетуик“ в Лондон пристигаме около осем часа сутринта, където ни очаква друга кола. И ето че вече се носим с бясна скорост през графство Съри по посока на Оксшот. Съвсем скоро ще стигнем! Направо не мога да повярвам колко безпроблемно мина всичко!

— Предполагам, че си даваш сметка къде всъщност е грешката ти — отбелязва Дани, като се протяга удобно на задната седалка на мерцедеса.

— Къде? — вдигам стреснато глава от телефона аз.

— Че не си се отказала и от двете сватби. Така де, като си решила да са две, защо да не го направиш и три пъти, а?! Или пък шест? Представяш ли си — шест церемонии…

— Шест рокли — вметва Люк.

— Шест торти…

— Я стига вие, двамата! — прекъсвам ги възмутено. — Не го направих нарочно, ясно ли е?! Просто… така се случи.

— Да бе, така се случи! — пародира ме Дани. — Беки, пред нас поне няма смисъл да се преструваш. Искаше ти се да облечеш две булчински рокли, признай си! В това няма нищо срамно, така че…

— Дани, говоря по телефона! — прекъсвам го, като поглеждам през прозореца. — Окей, Сузи, мисля, че ни остават още около десетина минути.

— Просто не мога да повярвам, че успяхте! — цвърчи приятелката ми от другата страна на линията. — Просто не мога да повярвам, че всичко все пак се нареди! Иска ми се да изляза на площада и да се разкрещя така, че всички да чуят!

— Въздържай се, ако обичаш!

— Ама наистина е невероятно! Като си помисля само, че снощи сте били в „Плаза“, Ню Йорк, а сега… — И тя не довършва, обзета от внезапна тревога. — Ей, нали не си облечена все още в онази булчинска рокля?

— Естествено, че не съм! — изкисквам се аз. — Не съм чак такава идиотка! Преоблякох се в самолета.

— И как беше?

— Ох, направо не можеш да си представиш какъв разкош, Сузи! Оттук нататък вече ще пътувам само с реактивни самолети „Лийр“!

Денят е слънчев и топъл. Поглеждам през прозореца към прелитащите покрай нас поля и усещам, че ме залива вълна от щастие. Направо не мога да повярвам, че всичко си идва на мястото! След всичките тези месеци на притеснения и тревоги! Вече сме тук, в Англия! Моята Англия! И всеки момент ще се оженим!

— Честно да ти кажа, малко се притеснявам — отбелязва от задната седалка Дани. — Къде са ти всичките замъци, а?

— Това е Съри — обяснявам му аз. — Тук нямаме замъци.

— А къде са войниците с овчите шапки на главите, а? — присвива подозрително очи той. — Беки, сигурна ли си, че това е Англия? Сигурна ли си, че пилотът бе наясно къде ни приземява?

— Напълно сигурна — отговарям и си изваждам червилото.

— Не знам — отбелязва замислено той. — Това тук ми прилича по-скоро на Франция.

Спираме на един светофар, той смъква прозорчето и се обръща към една жена:

— Bonjour! Comment allez-vous? (Добър ден! Как сте? (фр.). — Бел. прев.)

— Аз… не бих могла да знам — стряска се жената и забързано се отдалечава.

— Знаех си! — отсича Дани. — Беки, много ми е неприятно да те прекъсвам, но… това е Франция!

— Това е Оксшот, идиот такъв! — срязвам го аз. — И… о, Боже! Ето я и нашата улица!

Стомахът ми се преобръща, когато зървам познатия знак. Почти пристигнахме!

— Окей — обажда се шофьорът. — Ето я и Елтън Роуд. Кой номер?

— Номер 43. Ето онази къща там — посочвам аз. — Онази с балоните и лампичките… и сребърните лентички по дърветата…

Мамка му! Цялата градина е превърната във вълшебна гора! Между клоните на кестена отпред се вижда човек, който закача още лампички, на алеята е паркиран бял бус, а от къщата излизат и влизат жени в униформи на зелени и бели райета.

— Както виждам, май наистина те очакват — отбелязва Дани. — Добре ли си?

— Прекрасно — отговарям и… колкото и нелепо да звучи, гласът ми потреперва.

Колата се заковава пред входа, а след нея и другата кола зад нас, която носи всичкия ни багаж.

— Едно само не мога да разбера — отбелязва Люк, като наднича през прозорчето. — Как успя да преместиш цяла сватба с един ден?! И то само за три седмици. Така де, тук става въпрос за всякакви фирми, за оркестъра, за всякакви други особено заети професионалисти…