Софи Кинсела: Сватбата на Беки Б.

Аз ще се омъжвам. Този път наистина ще се омъжвам!

— Смяташ ли, че постъпвам правилно? — питам татко къде на шега, къде на истина.

— Да, смятам — отвръща татко, поглежда се в огледалото в коридора и оправя за последен път копринената си вратовръзка. — Спомням си, че когато за първи път видях Люк, казах на майка ти: „Този ще издържи докрай с Беки!“ — Среща погледа ми в огледалото и добавя: — И се оказах прав, нали, скъпа?! Издържа с теб, нали?

— Не съвсем — ухилвам се аз. — Но… се справя.

— Хубаво — усмихва се татко. — Вероятно това е единственото, на което може да се надява.

Шофьорът звъни на звънеца и когато отварям вратата и се втренчвам в лицето пред себе си, направо не мога да повярвам — това е старият ми инструктор по кормуване — Клайв!

— Клайв, здрасти! Как си?

— Беки Блумууд! — възкликва той. — Никога не бих го повярвал! Беки Блумууд се жени! Тогава успя ли все пак да си вземеш изпита?

— Ами… накрая да.

— Кой би си помислил! — възкликва отново Клайв и клати невярващо глава. — Тогава, като се прибирах вкъщи, казвах на жената: „Ако това момиче вземе шофьорския изпит, значи аз съм пържено яйце!“ А после, разбира се, когато се вземат предвид…

— Както и да е.

— Онзи изпитващ тогава каза, че никога през живота си не е виждал нещо подобно! Бъдещият ти съпруг виждал ли те е как шофираш?

— Да.

— И все още иска да се ожени за теб?

— Да! — срязвам го аз.

Ама този човек не си ли дава сметка, че днес е моят сватбен ден?! Не би трябвало да ми се припомня за някакви тъпи изпити, на които съм се явявала преди цяла вечност.

— Е, ще се качваме ли в колата? — намесва се тактично татко. — Здравей, Клайв! Приятно ми е отново да те видя!

Тръгваме по алеята и когато стигаме до колата, аз се обръщам назад, за да погледна нашата къща. Защото, когато отново я видя, вече ще бъда омъжена жена. Поемам си дълбоко въздух и пристъпвам в колата.

— Сприии! — достига до нас нечий глас. — Беки, веднага спри!

Замръзвам ужасена, с единия крак в колата. Какво става? Кой е разбрал?! И какво точно е разбрал?!

— Не мога да ти позволя да продължиш с тази работа!

Какво! Ама в това няма никакъв смисъл! Том Уебстър, съседчето, се носи презглава към нас в официалния си костюм. Какво смята, че прави този човек? В момента би трябвало да бъда в църквата и да разпределя гостите!

— Беки, не мога да стоя отстрани и да гледам как се омъжваш! — изрича бездиханно той и се отпуска върху ролс-ройса. — Това може да се окаже най-голямата грешка в твоя живот! Не си го обмислила внимателно!

Боже, господи!

— Напротив, обмислила съм го! — изрязвам го аз и се опитвам да го изместя от пътя си. Обаче той ме сграбчва за рамото.

— Снощи ме осени тази мисъл! Ние принадлежим един на друг! Ти и аз! Само си помисли, Беки! Познаваме се, откакто се помним. Израснахме заедно. Може би ни трябваше известно време, докато осъзнаем истинските си чувства един към друг… но не заслужаваме ли да им дадем още един шанс?!

— Том, аз нямам никакви чувства към теб! И след две минути трябва да се омъжа! Така че, би ли, се дръпнал от пътя ми, ако обичаш?

— Изобщо не си даваш сметка в какво се забъркващ! Нямаш никаква представа какво всъщност представлява бракът! Беки, отговори ми честно! Представяш ли си да прекараш остатъка от живота си с Люк? Ден след ден, нощ след нощ? Часове след безкрайни часове?

— Да! — избухвам, вече изгубила търпение. — Представям си! Много обичам Люк и наистина искам да прекарам остатъка от живота си с него! Том, струваше ми много проблеми, тревоги и усилия, за да стигна до този момент. Много повече, отколкото си представяш. И ако не ми се махнеш веднага от пътя и не ме оставиш да стигна навреме за сватбата си… ще те убия!

— Том — намесва се татко, — мисля, че отговорът й е „не“.

— О! — млъква като попарен Том. — Ами… добре. — Свива притеснено рамене и добавя: — Извинявай!

— Никога не си се славел с добър подбор на момента, Том Уебстър — вметва подигравателно Клайв. — Спомням си първия път, когато се качи на Околовръстното — едва не уби и двама ни!

— Няма нищо. Никой не е пострадал. Сега вече можем ли да тръгваме? — обаждам се аз, влизам в колата, оправям си роклята, а татко сяда до мен.

— Значи ще се видим там, така ли? — обажда се тъжно Том и аз вдигам отчаяно очи към небето.

— Том, искаш ли да те закараме до църквата?

— Ами, благодаря. Би било страхотно. Здрасти, Греъм! — казва неловко той на баща ми, когато се намъква. — Извинявай за случилото се.