Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

— Да — отговарям, като се старая да звуча безгрижно. — Точно така. Това е сватбеният подарък на Лоръл за нас.

— Значи тя е избрала частния самолет?! — престорва се на възмутен Дани. — Мамка му! Точно това си мислех да избера от вашия списък! Двоумях се между него и яйцеразбивачката…

— Идиот! Тя е президент на самолетна компания!

— Господи! Значи частен самолет. Е… и къде ще ходите? Или все още е голяма тайна? — пита спокойно. Гледам го как подръпва от цигарата си и внезапно усещам, че ме залива вълна от обич към него.

И осъзнавам, че искам не само да му кажа какво става в действителност.

Искам да го направя част от всичко това.

— Дани! — възкликвам внезапно. — Случайно да си носиш задграничния паспорт?

Минава известно време, докато открия Люк. Приклещен е в ъгъла от двама корпоративни финансисти и ме поглежда с благодарност, когато се появявам. Обхождаме огромната, претъпкана зала и си вземаме довиждане с всички, които познаваме, като същевременно им благодарим за присъствието. Ако трябва да бъда честна, тази работа не ни отнема особено много време.

Накрая се приближаваме към главната маса и прекъсваме Елинор колкото е възможно по-дискретно.

— Майко, вече ще тръгваме — казва й Люк.

— Вече? — смръщва се Елинор. — Не е ли твърде рано?

— Ами… ние тръгваме.

— Благодаря ти за прекрасната сватба! — обръщам се най-искрено към нея аз. — Беше наистина приказно! Всички говорят колко е великолепно! — Привеждам се да я целуна и добавям: — Довиждане.

Защо имам едно особено усещане, че никога повече няма да видя Елинор?

— Довиждане, Беки — казва тя с типичния си официален маниер. — Довиждане, Люк!

— Довиждане, майко.

Двамата се вторачват един в друг и за част от секундата имам усещането, че Елинор ще му каже още нещо. Ала вместо това тя се привежда доста непохватно и изненадващо го целува по бузата.

— Беки! — чувам нечий глас и усещам, че някой ме бута по рамото. — Да не би вече да си тръгвате?!

Обръщам се и зървам Робин, която изглежда доста разтревожена.

— Ами… да. Тръгваме. Много ти благодаря за всичко, което…

— Но вие не можете да си тръгнете просто така!

— Никой няма да забележи! — прошепвам и оглеждам веселящото се множество.

— Напротив, трябва да забележат! Забрави ли, че сме планирали и триумфално излизане, а?! Ами розовите листенца? Ами музиката?!

— Ами… защо да не пропуснем излизането…

— Да пропуснем излизането?! — ококорва се срещу мен Робин. — Ти майтапиш ли се?! Оркестър! — изрича настойчиво тя в микрофона си. — Превключваме на „Някой ден“! Разбрахте ли? Превключваме на „Някой ден“! — Включва уоки-токито и нарежда: — Осветителите, готови с розовите листенца!

— Робин! — прекъсвам я безпомощно. — Ние наистина можехме да се измъкнем незабелязано…

— Моите булки никога не се измъкват незабелязано! Фанфари на линия! — продължава да се разпорежда в микрофона си тя. — Осветителите, готови с плана за излизане!

Внезапно се разнасят тържествени фанфари и гостите на дансига подскачат. Осветлението се променя от диско светлини в бляскаво розово и оркестърът засвирва „Някой ден и моят принц ще се появи“.

— Тръгват Красавицата и Принцът! — обявява Робин в микрофона, а мен ме побутва и подсказва: — Хайде! Раз-два-три, раз-два-три!

Двамата с Люк се споглеждаме и се насочваме послушно към дансинга, където гостите се разделят, за да ни направят път. Оркестърът свири с все сила, прожекторите ни следват, а отгоре внезапно започват да валят розови листенца.

Ама това е доста красиво, в интерес на истината! Всички ни се усмихват благосклонно, отвсякъде дочувам ахкания и охкания, в тази розова светлина се чувствам като в дъга, а розовите листенца ухаят така приказно, докато падат над главите ни, по ръцете ни и се спират на пода… Двамата с Люк се гледаме щастливо, а в косата му се е спряло едно листенце…

— Спрете!

Когато чувам този глас, стомахът ми се преобръща.

Двойните врати са се разтворили и ето че там, на прага им, с черен костюм и най-високите черни ботуши, които някога съм зървала, стои тя.

Самата зла магьосница.

Всички обръщат глави, а оркестърът заскрибуцва несигурно.

— Алиша?! — възкликва изненадано Люк. — Ти пък какво правиш тук?!

— Добра сватба си си спретнал, а, Люк?! — подсмива се презрително тя.

Прави няколко крачки навътре и аз забелязвам, че гостите се отдръпват ужасени при вида й.

— Заповядай! — побързвам да замажа положението аз. — Заповядай и се весели с нас! Щяхме да те поканим, обаче…