Луиз Бегшоу - Искри

Не можа да измисли какво да каже, затова само измърмори:

— Ясно.

— Съмнявам се, че мадам ще извърши много промени — продължи Лазар. — Не ми прилича на дама, която се интересува особено от бизнеса.

— Смятате, че просто ще дойде да види как стоят нещата.

— Точно така.

Лазар леко наклони глава.

— А след това вие ще продължите да ръководите компанията, както и досега?

— Да, предполагам, че мадам Масо ще предпочете така.

— Смятам, че е време да бъда повишена в старши вицепрезидент на „Връзки с обществеността“ — заяви Джуди внезапно и подчертано решително.

Изхвърли от съзнанието си образа на невзрачната Софи Масо. Бе я виждала веднъж, много отдавна, на едно парти за представянето на нова лятна колекция. Слаба и тъмнокоса, донякъде привлекателна, бе стояла в ъгъла, стиснала чашата си с шампанско, без да откъсва очи от Пиер, който светски елегантно се движеше сред гостите.

Тази жена бе предпочел той пред нея. Пред Джуди и нейната страст и пламенност.

Опита се да отхвърли от мисълта си факта, че сега вдовицата на Пиер ще контролира акциите му. Щеше да продължи нататък, сякаш нищо не е станало. Джуди бе дошла да настоява за повишение и нямаше да се отклони от намерението си.

— Да, очаквах го. — Лазар й се усмихна. — Но мисля, че в тази ситуация трябва да изчакаме мадам Софи да ни запознае с плановете си за нас. Ако има такива.

Джуди вирна брадичка наперено.

— Много добре — каза тя. — Тогава, ако ме извините, мосю Лазар, мисля, че трябва да се връщам на работа. Колекциите бяха посрещнати с известно недоверие. Ще бъде трудно да се опитаме да ги представим на пресата.

— Разбира се — отвърна той. — Изправи се и й протегна ръка. — И моля, наричай ме Грегоар. От доста години сме колеги.

Джуди се изчерви от удоволствие.

— Грегоар — повтори тя.

— Може да се наложи да доведа мадам Масо, за да ви запозная — извинително добави той.

Очите й проблеснаха ядно. Връзката й с Пиер бе известна на всички, но никога не говореха за това. И точно сега би желала положението да си остане такова.

— Разбира се, ще се радвам да се срещна с мадам Масо — отвърна небрежно.

— Приятен ден, Джуди.

— Доскоро — отвърна тя на френски и му се усмихна, преднамерено минавайки в неформален тон.

Лазар също й се усмихна и усмивката му не се стопи дори когато тя излезе от кабинета му. Само дето не ми намигна, помисли си младата жена. Слезе по мраморното стълбище до кабинета си на третия етаж, нарочно избегна приличния на катафалка викториански асансьор. Сърцето й биеше до пръсване. Не знаеше какво да мисли.

Софи Масо. Представи си как изглежда сега, напълняла през изминалите години, пухкава, скучна вдовица. Щеше да обиколи офисите, да си завре носа навсякъде, да стисне ръцете на служителите. Да остави мосю Лазар — Грегоар — да се занимава с деловата работа. Джуди щеше да е принудена да изтърпи срещата, както и подхилкването на секретарките.

Но от друга страна, Лазар я бе помолил да се обръща към него на малко име. Добър знак. Не, отличен знак. Щом Софи си тръгне, тя щеше да получи повишението. „Но няма да остана тук и да понасям визитите й, когато реши да се появи като кралицата майка — каза си Джуди. — Ще се върна у дома, в Ню Йорк. Ще оглавя клона ни там. Ще наложа името си, може би ще кандидатствам за преместване“.

Но после решително се отказа. Не. Защо да се оставя да я прокудят от Париж?

Никога. На секундата взе решение да се бори: няма да отстъпи пред Софи. Тази жена бе застанала между нея и единствената й любов. Джуди я мразеше и нямаше да позволи на разглезената богаташка да я победи.

Зави по коридора на своя етаж. Секретарката й вече подреждаше на бюрото в кабинета й факсовете от изминалата нощ и списъка с телефонните обаждания.

— Бонжур, мадам — бодро поздрави тя.

Джуди си помисли за Пиер, нейният любим, с шоколадовите очи и гладкото тяло, надвесено над нея. Споменът й причини почти физическа болка, остро пробождане.

— Говори на английски, Мари — каза тя. — Нали можеш?

— О, да.

— Мадам Масо пристига, за да поеме компанията — спокойно съобщи Джуди. — И всички трябва да се постараем да я приветстваме с добре дошла.

Каквото и да стане, ще посрещне и това. Както всичко друго досега — с вдигната глава. По дяволите, наистина ще се справи!

Камбаните на „Том Тауър“ отброиха девет удара. Това означаваше, че е девет и пет вечерта. Старият часовник беше точно на един градус западно от Гринуичкия меридиан и затова часовникарят бе решил да го настрои с пет минути назад.