Луиз Бегшоу - Наследнички

Хора. Светлина. Шум. Диана мразеше самотата, харесваше й да е заобиколена от множество хора. А Венера подхождаше към живота още по-просто: заслепяваше всички с красивата си усмивка, изрусяваше дългата си коса и флиртуваше с целия свят. Ако не можеш да получиш любов, мислеше си със съжаление Диана, ласкателството бе приемлив заместител.

Но когато бе на петнайсет, дойде телеграмата, която промени живота им. Чичо Клем.

Сега Диана си спомни за онзи миг, докато стискаше отворената телеграма в скута си. Беше забравила. Естествено. Телеграмите бяха любимият начин за комуникация на Клем, такъв бе стилът му; никакви електронни съобщения или факсове, поне не и до членовете на семейството.

Венера бе дотичала при нея след обяда, докато момичетата излизаха от столовата. Беше на тринайсет години, а Диана — на петнайсет, и вече се превръщаше в истинска красавица.

— Ди, Ди!

— Здравей. — Онзи ден се чувстваше потисната и само прегърна малката си сестра през раменете, сестринска прегръдка. — Какво става?

— Получи ли телеграма?

Диана примигна.

— Какво?

— Един такъв кафяв плик — обясни Венера. Нетърпеливо задърпа сестра си за ръката. — Хайде, ела до пощенския блок. Аз получих, ще ми кажеш дали е фалшива, хайде.

Без да проявява излишно любопитство — сестра й винаги бе ентусиазирана за нещо — Диана изтича заедно с нея до пощенския блок, където всяко момиче имаше свое отделение, отбелязано с фамилията му. Отделението на Венера бе празно, но Диана забеляза, че в нейното имаше тънък кафяв плик. Взе го и го разгледа внимателно. Наистина бе телеграма. Беше виждала да ги четат по сватби по времето, когато баба им ги влачеше със себе си на подобни събития. Но кой изпращаше телеграми в днешно време?

— Отвори я — примоли се Венера. — Пише, че е от чичо Клем.

Думите й привлякоха вниманието на сестра й. Диана замръзна.

— Чичо Клем?

Елспет бе споменавала за него веднъж или два пъти, но не с добро чувство. Беше техен далечен роднина, с когото отдавна не общуваха. По-голям брат на баща им, който натрупал богатство, прекъснал всички връзки с роднините си и напуснал Англия, за да заживее на някакъв тропически остров. Никой не бе получавал вести от него, дори и картичка за Коледа.

Тя развълнувано разкъса плика. Съобщението бе напечатано с бледосиви букви върху онази специална хартия за телеграми. Диана зачете на глас:

„Скъпи Диана и Венера,

Сега, когато вашата братовчедка Юнона, най-голямата от племенниците ми, навършва шестнайсет години, реших да открия попечителски фонд на името на четирите ви. Докато навършите пълнолетие, с парите ще се разпореждат моите адвокати и с тях ще се заплаща за жилище и помощен персонал. На осемнайсетия си рожден ден всяка ще получи годишна издръжка от половин милион лири…“

— Мили боже! — възкликна Диана. Стисна здраво ръката на Венера.

— Вярно ли е, Ди? — Венера едва си поемаше въздух от вълнение. — Мислиш ли, че е истина?

Диана не отговори и продължи да чете:

„… която ще можете да харчите, както намерите за добре. От това лято ти и Венера ще живеете в моята къща на площад «Итън» в Лондон, където за вас ще се грижи част от постоянния ми персонал. Отнасяйте се с тях като с прислуга. Не одобрявам фамилиарното отношение.“

— Аз… звучи ми съвсем сериозно — заяви Диана. Усещаше, че й се вие свят и направо й се гадеше от притеснение, сякаш всеки момент щеше да повърне. — О, господи, Венера!

„Възнамерявам да се погрижа за семейните дела. Братовчедките ви Юнона и Атина Чеймбърс скоро ще дойдат във вашето училище.“

Венера се намуси.

— Не ги харесвам особено.

„Трябва винаги да помните, че носите моето име и от сега нататък ще ви свързват с мен. Аз ще остана на Сейшелските острови, но ще следя отблизо напредъка ви. Вие няма да се свързвате с мен. Ако пожелая, аз ще се свържа с вас. Рядко отправям някаква молба, но когато го направя, очаквам да бъде удовлетворена.

Диана облегна рамо на дървения пощенски блок.

— Лондон — промълви тя. — Наша собствена къща. Лондонски партита. Половин милион на година.

— Ако е истина, никога няма да ни се налага да работим! — Венера изпадна във възторг. — Никога! О, Ди, да върви по дяволите тъпото домашно по география, няма да го пиша. Кого го е грижа? Няма нужда да правя каквото и да било, ако не искам!

— Не, не. — Диана побърза да я поправи. — Той казва, че нашето поведение засяга и него. Трябва да продължиш да се държиш както досега, никакви щуротии.