Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— Но защо… и аз? — попита Шарлот и стрелна с поглед Амброуз, без да крие страха си.

— Можеш ли да живееш отделно от близнака си?

Тя наведе глава.

— Не.

— И аз така мисля. — Изражението му омекна, когато Шарлот се разплака. Приближи се и се отпусна до нея на канапето, като вложи нежност, каквато не бях виждала да проявява досега.

Стисна ръката й.

— Мило момиче, става въпрос за няколко месеца, докато разберем какво смята да прави кланът на Люсиен без него. Дали ще ни нападнат? Дали след като останаха без водач, ще се покрият за известно време? Просто нямаме представа. Ако Шарл остане, както е объркан и нерешителен, ще станем още по-слаби в момент, когато трябва да концентрираме силите си. Знаеш, че притежавам къщи на много места. Избери къде искате да отидете двамата с близнака ти. След това ще се върнете. Обещавам.

Шарлот се приведе напред, прегърна Жан-Батист през врата и се разрида.

— Шшшт — погали я той по гърба.

Щом тя се успокои, той се обърна към Амброуз и Жул:

— Когато Гаспар е готов, ще му разкажа всичко. Трябва да поканим други на мястото на Шарлот и Шарл, защото времената са опасни. Чакам предложения.

След тези думи Жан-Батист се обърна към мен:

— Кейт.

Седях вдървено на стола, без да имам представа какво следва, но се подготвях за най-лошото. Той не можеше да ме прогони, защото не живеех в дома му. Нямаше как да ми забрани да се виждам с Венсан. Щях да откажа. Макар никога досега да не се бях чувствала толкова отпаднала и слаба, волята не ме беше напуснала.

— Дължим ти благодарност. Защити един от братството и рискува собствения си живот.

Седях напълно слисана. Най-сетне намерих сили да заговоря:

— Но… не можех да направя друго.

— Можеше да избягаш заедно със сестра си. Люсиен искаше да ликвидира Венсан.

Поклатих глава. Не бих могла да направя подобно нещо. Предпочитах да умра, вместо да оставя Венсан да бъде унищожен.

— Спечели доверието ми — рече в заключение Жан-Батист. — Следователно си добре дошла в този дом.

— Тя вече е добре дошла тук — намеси се Жул.

Амброуз кимна.

Жан-Батист ги погледна благосклонно.

— И двамата знаете какви усилия полагам, за да защитя групата. Имам доверие на всички ви, но невинаги се доверявам на решенията ви. Кажете, позволявал ли съм на друг да доведе човек-любовник в тази къща?

В стаята се възцари мълчание.

— Е, това момиче получава официалното ми позволение.

— И то само защото резна главата на зомбито — измърмори саркастично Амброуз.

Жан-Батист не му обърна никакво внимание и продължи:

— Много ще ти бъда благодарен, ако намериш начин да обясниш случилото се на сестра си и не я допускаш до тайните ни. Ако имаш дори най-малко подозрение, че поддържа връзка със сътрудниците на Люсиен, ще те помоля да ми съобщиш незабавно. Както и да е, тя повече няма работа в тази къща заради безопасността на всички нас. Разбирам, че случилото се не е по неин избор, но присъствието й стана причина за единствения пробив в сигурността, който някога е имало.

Кимнах и се замислих, че Джорджия за малко не стана причина за края на връзката ми с Венсан… а и с всички присъстващи.

— Оле! — извика деди, когато тапата изскочи като снаряд от бутилката. Останалите се провикнахме весело, докато той наливаше внимателно шампанското във високи, фини чаши. Вдигна своята, готов за тост, и ние го последвахме.

— Пожелавам щастлив седемнайсети рожден ден на моята принцеса Кейт. Нека седемнайсетата ти година бъде наситена с вълшебства!

— Само така! — обади се мами и се чукнахме. — Колко е хубаво да си на седемнайсет — въздъхна тя. — На седемнайсет се запознах с дядо ти. Да не си помислиш, че през следващата година ми обърна някакво внимание? — подхвърли закачливо.

— Такъв беше планът ми — отвърна той и ми намигна. — Освен това още плащам за този грях, нали?

Мами кимна и пристъпи към него за целувка, преди да чукне чашата си с неговата. Чукнах се с него, след това се обърнах към Джорджия, която държеше чашата си в лявата ръка, тъй като дясната й все още беше в гипс.

— Честит рожден ден, Кейти Дребосъчеста — усмихна се топло тя, след това сведе поглед, сякаш беше засрамена. Джорджия не беше същата след „инцидента“, както казваха баба и дядо. Зимните дрехи лесно скриха моите рани, но Джорджия трябваше да измисли някакво обяснение за гипса на ръката.

Обясни, че в нощния клуб, където била, се разразил бой, блъснали я, тя паднала и някой я настъпил. Мами и деди бяха толкова уплашени, че й забраниха да ходи по барове и клубове. Странното беше, че тя нямаше нищо против и вечер си стоеше вкъщи, от време на време ходеше на вечеря или на кино с избрани приятели. След онази нощ се отказа от мъжете, защото повече не можела да се доверява на инстинктите си, но аз знаех, че това няма да продължи дълго.