Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— А това е за всички братя, които си унищожил — чух отново гласа си. Здравото око на Люсиен се изви към тавана, той се олюля към мен с отворена уста и полетя напред.

Извих се и скочих върху масичката за кафе. Стиснах меча с две ръце, замахнах и го стоварих на врата му с мощен хоризонтален удар. Усетих как острието проряза плътта, главата отскочи и описа кървава дъга.

Тялото без глава остана неподвижно в продължение на няколко секунди, след това се срина на пода.

— Гори в ада — рече Венсан, докато вдигах главата за косата и пристъпвах към камината.

В този момент вратата се отвори и Амброуз нахлу в стаята. Крещеше като луд и размахваше бойна секира в едната ръка. На другата се виждаше тежка рана, а разкъсаната около нея дреха беше попила много кръв. По лицето му се стичаше струйка кръв от рана на главата.

Обезумелите му очи попаднаха на обезглавеното тяло на Люсиен, след това се преместиха към тялото на Венсан, отпуснато пред камината. Погледна ме, докато стисках без всякакво усилие тежкия меч в едната ръка и отрязаната глава на Люсиен в другата. Кимна и аз също кимнах. Обърнах се към разгорелия се огън и хвърлих гротескната глава сред пламъците.

— Тялото — посочих и двамата с Амброуз прихванахме трупа на Люсиен за ръцете и краката, залюляхме го и го метнахме върху огъня.

— Венсан, ти ли си вътре? — попита Амброуз, отстъпи и ме погледна. Кимнах. — Дано, защото ако си сама, Кейти-Лу, признавам, че съм уплашен до смърт. — Усмихнах му се и той поклати невярващо глава. — Излизай, Венс, защото ме плашиш — нареди той.

„Готова ли си?“ — попита ме Венсан.

— Да — отвърнах и в същия момент усетих как приливът на енергия ме напуска през задната страна на главата. Тялото ми се отпусна също като балон, на който е изпуснат въздуха. Амброуз пристъпи напред и ме прихвана, когато паднах. Положи ме внимателно на земята.

„Кейт! Добре ли си?“ — долетяха думите на Венсан.

Кимнах.

— Добре съм.

„Ами умът ти? Има ли някакво объркване? Паника?“

— Венсан, същата съм както преди, само че съм толкова уморена, че едва ли ще помръдна цяла седмица.

Невероятно.

— Тялото на Гаспар е навън — обърнах се към Амброуз.

— Видяхме го. Жан-Батист се погрижи за него. Той ще се оправи.

— Ами останалите? — попитах и погледнах кръвта по ризата му.

— Всички се върнахме — кимна той.

Въздъхнах облекчено.

— Ами Шарл?

— Донесохме тялото му — отвърна Амброуз, след това посочи леглото. — Какво прави сестра ти тук?

— О, господи, Джорджия! — извиках и погледнах към сестра си. Използвах последната си енергия, за да пропълзя до нея и да докосна пребледнялото й лице. — Добре ли си? — попитах я.

— Май да. Само че ме боли, когато помръдна — отвърна тя тихо.

— Трябва й помощ — обърнах се настойчиво към Амброуз. — Може да има сътресение — удари си главата силно и известно време беше в безсъзнание. Сигурна съм, че и ръката й е счупена.

Амброуз приклекна до нея и като внимаваше да не мърда врата й, я положи нежно на пода.

— Трябва да я закараме в болница — продължих.

— Не е единствената, която има нужда от лекарска намеса — отвърна той и посочи рамото ми.

Сведох поглед и забелязах, че блузата ми е пропита с кръв. Досега не бях усетила, но парещата болка избухна и ме заслепи. Стиснах рамото, намръщих се и отпуснах ръка.

Чух, че някой тича по коридора, и вдигнах поглед тъкмо когато Жул се втурна в стаята.

— Кейт? — повика ме той.

— Тя е добре — отвърна вместо мен Амброуз. — Има рани на рамото и крака, но е жива.

Жул огледа бързо стаята и щом видя тялото на Венсан близо до камината, се отпусна облекчено на колене. Притисна ръце към главата и заговори тихо: — Венс, човече, нямаш представа колко се радвам, че си още тук.

Лют зловонен дим се издигна към комина, когато тялото на Люсиен се подпали. Амброуз погледна натам.

— Трябва да се изнесем оттук, ако не искаме да се задушим.

Жул стана, отвори прозорците, след това коленичи до нас.

— Тя как е? — попита той и кимна към Джорджия.

— Жива — отвърнах.

— Ами ти? — попита той и пое лицето ми в ръце.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Добре.

Бързо избърсах сълзите.

— О, Кейт — рече той, наведе се към мен и ме прегърна. Точно от това имах нужда — от човешко докосване. Не че това беше човешко, но все едно. Тъй като Венсан го нямаше, за да ме прегърне, Жул беше напълно подходящ заместник.

— Благодаря — прошепнах.

— Болница — рече простичко Амброуз, изправи се и извади телефон от джоба си. Отдалечи се в другия край на стаята, за да се обади, а Жул ме пусна, за да отиде при него.