Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— Малко — излъгах аз.

Жул влезе през летящата врата. Беше се преоблякъл в скъсани дънки, прилепнала тениска и приличаше на себе си. Усмихна ми се нежно, с уважение.

— Свикали сме семеен съвет — рече той. — Жан-Батист настоява да дойдеш.

— Така ли? — изненадах се аз.

Жул кимна и ми подаде чиста тениска.

— Реших, че ще искаш да имаш по-приличен вид. — Посочи изцапаните ми с кръв дрехи. Обърна се с гръб, за да се преоблека, и хвърли съсипаните ми дрехи в кофата за боклук.

Тръгнахме заедно към огромната стая с високи тавани и прозорци. Във въздуха се усещаше мирис на стара кожа и увехнали рози. Кожени канапета и кресла бяха подредени в далечния край около огромна камина.

Близо до камината видях Шарлот, полегнала на канапето, а Амброуз се беше опънал на персийския килим пред пламъците. Беше се преоблякъл в чиста тениска и дънки и макар раните му да бяха почистени и да не се виждаше кръв, той беше така превързан, че приличаше на мумия. Забеляза, че съм го зяпнала.

— Не се притеснявай, Кейти-Лу, остават ми две седмици до съня и след това ще съм като нов.

Кимнах и се постарах да скрия шока, изписал се на лицето ми.

— Ето ги — започна Жан-Батист, който крачеше напред-назад пред камината, стиснал маша в едната ръка също като бастун. — Чакахме вас с Венсан, за да започнем — рече той и посочи един от столовете с очи. Седнах.

— Трябва да вземем някои решения, да ми разкажете в подробности какво се случи, всеки от своята гледна точка. Ще започна аз. — Той подпря машата на камината, стисна длани зад гърба си, също като генерал, готов да даде инструкции на войниците.

Шарлот, Амброуз и Жул разказаха какво се беше случило, всеки от своя гледна точка, а Жан-Батист „превеждаше“ на Венсан. С помощта на Венсан групата взела тялото на Шарл, но открили, че са притиснати от малка армия нума. Армията нямала водач. Забележка, подхвърлена от един от противниците, разкрила какво ставало. Люсиен бил забранил да убиват ревенанти, докато не се върне с „главата“. Венсан предположил, че става въпрос за неговата глава, и се върнал веднага. Ревенантите се възползвали от колебанието на нума, за да ги избият и да си пробият път навън, след което хукнали да спасяват Венсан.

— Изглежда, не са ни последвали — реши Жан-Батист. — Кейт — обърна се той към мен, — би ли продължила разказа?

Разказах какво се беше случило, като започнах с есемеса на Джорджия и стигнах до момента, в който Венсан беше пристигнал и беше влязъл в тялото ми.

— Невъзможно! — възкликна Жан-Батист.

Погледнах го учудено.

— Със сигурност не аз отсякох главата на гиганта нума с меч, който едва успявах да повдигна.

— Не, не казвам, че е било невъзможно да влезе в теб. Невъзможно е, че си оцеляла и разумът ти си е на място. — Той помълча, след това кимна. — Щом казваш, Венсан, но не разбирам как е възможно човешко същество да оцелее след подобно преживяване и да остане с ума си. Освен няколко инцидента и разни слухове това е прецедент. — Той замълча отново. Очевидно слушаше какво му казва Венсан. — Само защото можеш да разговаряш с нея, докато спиш, не означава, че и останалото е възможно. Или пък безопасно — скара му се по-старият ревенант. — Да, да, знам… Не си имал друг избор. Истина е, че не сте имали друг изход. — Въздъхна и се обърна към мен: — Значи ти уби Люсиен.

— Да, всъщност Венсан… ножът, който хвърлихме, се заби в окото му, дълбоко в главата. Това го уби. Поне лицето му изглеждаше мъртво. След това му отрязахме главата с меча.

— Ами тялото?

— Хвърлихме го в огъня.

Амброуз се намеси:

— Останах да видя какво става, след като те отидоха в клиниката. Всичко изгоря.

Жан-Батист си отдъхна, остана неподвижен за секунда, притисна ръка към челото си, след това отново вдигна поглед към групата.

— Очевидно планът е бил да ни изкарат от къщата, докато Венсан спи, за да може Люсиен да се вмъкне и да унищожи тялото. Познавам стария ни враг и предполагам, че е възнамерявал да се върне с главата, за да я изгори пред очите ни, преди да унищожи и нас. Това е единствената причина, поради която не ни избиха, когато влязохме в катакомбите.

В стаята се възцари мълчание.

— Предпочитах Шарл да присъства на разговора. — Той замълча и въздъхна дълбоко. — Оставям на теб, Шарлот, да съобщиш на брат си, че ви моля да напуснете.

Присъстващите се спогледаха шокирани.

— Какво? — прошепна тя и поклати глава, сякаш не бе разбрала.

— Това не е наказание — уточни Жан-Батист. — Шарл трябва да се махне оттук. Да се отдалечи от Париж и от тази къща. Да е далече от мен. Има нужда от време, за да си проясни мислите. А Париж след тази битка — той се опита да намери подходящия израз, — след обявяването на войната няма да бъде сигурно място за човек, който не знае на коя страна клони.