Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

Погледнах сестра си. Тя ми се стори замаяна.

— Отиваме в болница. Всичко ще бъде наред.

— Той къде е? Люсиен? — попита с безразличие тя.

— Мъртъв е — отвърнах направо.

Тя ме погледна.

— Какво стана?

— Какво видя? — попитах аз.

Тя ми отправи немощна усмивка.

— Достатъчно, за да знам, че сестра ми умее да върти меча.

Останалите се прибраха тъкмо когато пристигна линейката. Амброуз се беше обадил на човека, с когото обикновено контактуваха, който се съгласи да ни откара в частна клиника, където не се налагаше да се попълва доклад за полицията. Парамедиците не искаха да местят главата на Джорджия, затова й сложиха шина и я качиха в линейката на носилка. Сложиха временни превръзки на раните ми, след което двамата с Жул се качихме отзад и седнахме до сестра ми.

Беше ми любопитно какво ли си мислят парамедиците — две нежни, фини тийнейджърки, които изглеждаха така, сякаш бяха участвали в схватка между банди, и Жул, облечен като герой от „Матрицата“. Бях сто процента сигурна, че им е било платено щедро, в противен случай щяхме вече да сме на път към полицията за изясняване на случая.

Въпреки че умирах от желание да разбера какво се е случило в катакомбите, никой от нас не проговори, тъй като единият от парамедиците седеше отзад при нас. Задаваше дискретни въпроси и след като поглеждах към Жул за одобрение, обясних, че Джорджия си е ударила главата в рамката на леглото и че някой я е настъпил по ръката. Обясних, че порезните рани на рамото и бедрото са от нож. Надявах се, че тази информация му е достатъчна и останах доволна, когато той кимна.

Щом ни вкараха в клиниката, лекарите прегледаха Джорджия и заключиха, че е добре, освен ръката, която наместиха. Раната на крака ми не беше дълбока, но на рамото направиха дванайсет шева. След като изпробва двигателните способности на ръката ми, лекарят заяви, че имам късмет, тъй като ножът не беше засегнал нито един нерв.

След това ми направи общ преглед, освети ми очите, премери ми кръвното и какво ли още не. Най-сетне въздъхна:

— Госпожице, струва ми се, че страдате от крайно изтощение. Кръвното ви налягане е опасно ниско. Имате ниска температура, кожата ви е посивяла, а зениците ви са разширени. Пиете ли някакви лекарства, приемате ли наркотици?

Поклатих глава.

— Когато бяхте ранена, участвахте ли в силови физически упражнения?

— Да — отвърнах аз и се запитах какво ли щеше да си помисли, ако научеше какво точно бе физическото упражнение.

— Усещате ли слабост, умора, гадене?

Кимнах.

Откакто Венсан излезе от тялото ми, се чувствах като парцалена кукла и силите ми стигаха колкото да вървя. Тъй като и моят живот, и животът на сестра ми зависеха от мен, трябваше да издържа.

— Трябва ви почивка. Тялото ви трябва да се възстанови от преживяното. И вие, и приятелката ви — кимна той към леглото, в което лежеше Джорджия, — сте преживели забележителна вечер. Полежете, починете си, за да не се нараните още по-зле.

Погледна Жул и сниши глас:

— Отговаряйте ми, като кимате или поклащате глава. Да ви пусна ли от клиниката с този мъж?

Разбрах колко опасен му се е сторил Жул в ботушите с метални върхове, пластовете черни дрехи и защитното облекло. Зашепнах:

— Не беше той. Той ни е приятел.

Лекарят ме погледна в очите и като се увери, че не лъжа, кимна и ми позволи да сляза от кушетката за прегледи.

Докато Жул говореше с лекаря и му подаваше парите, аз прошепнах:

— Венсан?

„Да“ — долетя незабавно отговорът.

— Тук ли беше през всичкото време?

„Как да те оставя в подобно състояние?“

Затворих очи и се опитах да си представя как ме прегръща.

Когато се върнахме в къщата, имах чувството, че попадам в щабквартирата на генерал след битка. Обитателите на дома влизаха ту в една, ту в друга стая, докато си помагаха и се грижеха за раните.

Обясних на Джорджия, че ще прекараме нощта в дома на Венсан. Не можехме да се приберем у нас в този вид. Придружих я до стаята на Шарлот и я настаних в леглото й, защото предположих, че тялото на Люсиен все още гори в стаята на Венсан. Дори да не гореше, не можех да си представя да се върна на мястото на ужасното кръвопролитие. Джорджия заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.

Рамото ми отново започна да пари, тъй като действието на упойката премина. Тръгнах към кухнята, за да си взема вода и да изпия болкоуспокояващите, които ми бяха дали.

„Боли ли?“ — попита гласът на Венсан.