Ейми Плъм: Обречени на безсмъртие

През следващите няколко дни виждах Венсан навсякъде. В бакалията на ъгъла, излизаше от метрото, седеше във всяко кафене, покрай което минавах. Отблизо обаче разбирах, че това не е той. Дразнех се, защото не спирах да мисля за него, а още повече се дразнех, защото се разкъсвах между несигурност, която беше като защита, и неовладяно увлечение.

Честно казано, нямах нищо против, че се е появило нещо, което да ме поразсее. Поне сега мислите ми не се въртяха около ужасната катастрофа и въпросът какво ще правя през остатъка от живота си. Преди нещастието си въобразявах, че съм измислила всичко, но сега вече бъдещето ми беше като въпросителен знак, дълъг цял километър и половина. Хрумна ми, че увлечението ми по „тайнственото момче“ е просто начин умът ми да избяга от объркването и мъката. Най-сетне реших, че нямам нищо против.

Измина почти цяла седмица от срещата ми с Венсан в кафене „Сан Луси“ и макар всеки ден да ходех там, за да чета, от него и приятелите му нямаше и следа. Бях се настанила на моята маса и дочитах поредния роман на Уортън от списъка (очевидно бъдещата ми учителка по английски беше голяма почитателка на Едит Уортън), когато забелязах двама тийнейджъри, седнали на терасата срещу мен. Момичето беше с късо подстригана руса коса и срамежлив смях, а от начина, по който се навеждаше към момчето, реших, че са двойка. Когато насочих вниманието си към него, забелязах, че си приличат, въпреки че неговата коса беше златисточервена. Вероятно бяха брат и сестра. В мига, в който ми хрумна тази мисъл, разбрах, че съм права.

Момичето неочаквано вдигна ръка, за да накара брат си да замълчи, и заоглежда терасата, сякаш търсеше някого. Спря очи на мен. За момент се поколеба, след това ми помаха настойчиво. Погледнах я въпросително. Тя кимна и ме повика.

Питах се какво ли иска, станах и бавно се отправих към тяхната маса. Тя стана уплашено и ми даде знак да побързам.

Тъкмо се бях отдръпнала от закътаното си убежище до стената и заобиколих масата, когато зад мен се разнесе трясък, който ме събори на земята. Усетих болка в коляното, вдигнах глава и видях кръвта по земята под лицето ми.

— Mon Dieu! 4 4 Mon Dieu! (фр.) — Мили боже! — Б.пр. — извика един от сервитьорите и се втурна покрай преобърнатите маси и столове, за да ми помогне да се изправя. Очите ми се напълниха със сълзи от шок и болка.

Дръпна кърпата, подпъхната под престилката на кръста, и попи лицето ми.

— Имате малка рана на веждата. Не се тревожете. — Насочих поглед към пламналото от болка коляно и забелязах, че дънките ми са скъсани, а коляното — обелено.

Докато се оглеждах за други наранявания, усетих, че на терасата цари тишина. Вместо да обърнат внимание на мен, потресените клиенти бяха насочили очи зад мен.

Сервитьорът престана да попива веждата ми, също погледна през рамо и се ококори от уплаха. Проследих погледа му и видях, че масата ми е смазана от огромно парче мазилка с орнаменти, откъртила се от фасадата на сградата. Чантата ми беше отхвръкнала на една страна, а „Къщата на радостта“ се подаваше изпод огромния камък, паднал точно там, където седях допреди малко.

„Ако не бях станала, щях да съм мъртва“ — помислих си аз и сърцето ми заблъска с такава сила, че усетих болка в гърдите. Обърнах се към масата, където седяха братът и сестрата. Освен бутилка „Перие“ и две пълни чаши, между които бяха изсипани монети, масата беше празна. Спасителите ми си бяха отишли.

Бях толкова потресена, че известно време не можах да помръдна. Най-сетне, след като оставих персонала на кафенето да използва аптечката си за първа помощ, настоях да се прибера сама и закуцуках към къщи. Имах чувството, че краката ми са гумени. Мами тъкмо излизаше, когато пристигнах.

— Миличката ми Катя! — изписка тя, след като й обясних какво се беше случило, пусна любимата си чанта от „Ермес“ на земята и ме притисна до себе си. След това взе нещата ни и ме поведе към къщи, настани ме в леглото, зави ме и настоя да се отнася към мен като към напълно парализиран инвалид вместо към посмачканата си внучка.

— Наистина ли ти е удобно, Катя? Ако кажеш, ще ти донеса още възглавници.

— Мами, добре съм, честна дума.

— Коляното още ли те боли? С какво друго да го намажа? Дали не трябва да е нависоко?

— Мами, в кафенето ме намазаха с всичко, което имаха в аптечката. Коляното ми е само ожулено, наистина.

— Милото ми детенце. Като си помисля какво можеше да се случи. — Тя притисна главата ми към гърдите си и започна да ме гали по косата, докато нещо в мен не се пречупи и аз се разплаках.