Ейми Плъм: Обречени на безсмъртие

— И ти ли не можеш да спиш? — рекох аз. Не беше въпрос. Двете с нея се познавахме твърде добре. — Искаш ли да излезем да се поразходим? — попитах. — Няма да изтърпя цяла нощ да лежа будна. Юли е, а аз прочетох всички книги, които имам. При това два пъти.

— Ти луда ли си? — Джорджия се претърколи по корем. — Посред нощ е.

— По-точно, началото на нощта. Едва един е. Хората са още по улиците. Освен това Париж е най-безопасният…

— … град на света — довърши изречението ми тя. — Любимият лаф на деди. Трябва да си намери работа в туризма. Добре. Защо пък не? И аз скоро няма да заспя.

Излязохме на пръсти в антрето, отворихме тихо вратата и я затворихме с тихо прищракване. По стълбите си събухме обувките и се измъкнахме навън.

Над Париж блестеше кръгла луна и заливаше парижките улици със сребриста светлина. Двете с Джорджия се отправихме към реката. Там бяха съсредоточени всичките ни лудории, откакто започнахме да идваме като деца, и пътят ни бе познат до болка.

На брега на реката се спуснахме по каменни стъпала към дългата много километри алея покрай водата, която води на изток. Внушителната сграда на Лувъра се очертаваше на отсрещния бряг.

Наоколо не се мяркаше жива душа — нито на кея, нито по улицата. Градът бе загърнат в тишина, долавяха се единствено плисъкът на вълните и бръмченето на някой автомобил. Вървяхме мълчаливо вече няколко минути, когато Джорджия спря рязко и стисна ръката ми.

— Виж — прошепна тя и посочи към моста Карусел, високо над пътя ни, на около петнайсет метра пред нас. Момиче, приблизително на нашата възраст, се опитваше да запази равновесие на широкия каменен парапет, леко приведена над водата. — Боже господи, ще скочи! — промълви сестра ми.

Мислех трескаво, докато се опитвах да преценя разстоянието.

— Мостът не е достатъчно висок, за да се самоубие.

— Зависи какво има под водата и колко е дълбоко. Стъпила е на ръба — отвърна Джорджия.

Бяхме твърде далече и не виждахме изражението на момичето, но то беше обгърнало корема си с ръце, докато се вглеждаше към студената, тъмна вода.

Насочихме вниманието си към тунела под моста. Там беше страшничко дори през деня. Когато беше студено, долу спяха бездомници. Никога не бях виждала хора, тъй като минавах бързо през вонящата влага, за да изляза час по-скоро на слънце от другата страна. Само че старите, мръсни дюшеци и оградите, вдигнати от разкъсани кашони доказваха, че имаше нещастници, превърнали парижкия тунел в чудесно място за живеене. Сега откъм непрогледния мрак отдолу се разнасяше шум като от борба.

Забелязахме движение на моста. Девойката продължаваше да стои напълно неподвижно на парапета, но към нея се беше отправил мъж. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш се стараеше да не я стресне. Спря на крачка от нея и протегна ръка. Чух тихия му глас — очевидно се опитваше да я придума да слезе.

Момичето рязко се обърна към него и мъжът протегна и другата си ръка, без да спира да я моли да се отдръпне от ръба. То поклати глава. Той направи нова крачка. Момичето притисна ръце по-здраво и скочи.

Не беше точно скок. Като че ли падна. Сякаш принасяше тялото си в жертва на гравитацията и й позволяваше да прави каквото пожелае с нея. Описа дъга напред и няколко секунди по-късно главата й удари вълните.

Усетих подръпване и разбрах, че двете с Джорджия сме се притиснали една в друга докато наблюдавахме ужасната сцена.

— О, боже, о, боже, о, боже! — мълвеше ритмично сестра ми.

Движение на моста ме накара да откъсна очи от лунната пътека във водата, където очаквах да се появи момичето. Мъжът, който го уговаряше, бе застанал на самия ръб, разперил широко ръце, така че тялото му заприлича на кръст, преди да се хвърли напред. Времето сякаш спря, докато той прелиташе като огромна хищна птица от моста към черната вода.

За частица от секундата светлината от уличната лампа на брега заблестя по лицето му. Трепнах, когато го познах. Беше момчето от кафене „Сан Луси“.

Какво, за бога, правеше тук, защо се опитваше да спаси една тийнейджърка от опит за самоубийство? Познаваха ли се? Дали беше случаен минувач, решил да се намеси.

Тялото му проряза водата и се скри от поглед.

Изпод моста се разнесе вик и от тъмния тунел изникна превита фигура.

— Какво, по… — възкликна Джорджия. Прекъсна я блясък на светкавица и дрънчене на метал, които съпроводиха двамата непознати от тунела. Мечове. Дуелираха се с мечове.

В този момент и двете си спомнихме, че имаме крака и хукнахме към стъпалата, от които бяхме дошли. Още преди да се доберем до тях, от мрака изникна мъж. Не ми остана време дори да извикам, когато той ме стисна за раменете, за да не се блъсна в него. Джорджия се закова на място.