Ейми Плъм: Обречени на безсмъртие

Изминаха няколко секунди, след това той се обърна към двамата си приятели, които се смееха гръмко. И тримата бяха млади, красиви, притежаваха обаяние, което въздействаше на всички жени наоколо. Дори да бяха забелязали този факт, те с нищо не се издаваха.

До първото момче седеше невероятен красавец с тяло като канара, късо подстригана коса и шоколадова кожа. Докато го оглеждах, той се обърна и ми отправи многозначителна усмивка, сякаш бе наясно, че не мога да устоя на чара му. Изтръгнах се от воайорския си унес, сведох очи над книгата за няколко секунди, а когато най-сетне се осмелих отново да го погледна, вниманието му беше насочено другаде.

Момчето до него, жилаво, с леко загоряла кожа, бакенбарди и къдрава кестенява коса, не беше с лице към мен.

Разказваше някаква история и другите двама се превиваха от смях.

Заразглеждах първия, който привлече вниманието ми. Може и да беше две-три години по-голям от мен, но със сигурност не беше навършил двайсет. Отпусна се назад на стола по типично френски начин. Лицето му обаче излъчваше студенина и непреклонност, които издаваха, че небрежната му поза е просто за заблуда. Не че имаше вид на жесток човек. Просто нещо издаваше, че е… опасен.

Бях заинтригувана, но умишлено прогоних мислите за тъмнокосия, убедена, че съвършеният външен вид и излъчването за опасност са равносилни на неприятности. Отново се приведох над книгата и насочих вниманието си към по-безопасния чар на Нюланд Арчър. Не успях да се въздържа и отново погледнах, когато сервитьорът донесе чая ми. Подразних се, защото така и не успях да се задълбоча отново в книгата.

Половин час по-късно момчетата станаха. Докато си тръгваха, женското внимание вече беше насочено към тях. Сякаш група манекени, които рекламират бельо на „Армани“, бяха влезли в кафенето и едновременно си бяха свалили дрехите.

Възрастната жена близо до мен се наведе към приятелката, с която пиеха кафе.

— Изведнъж стана неестествено горещо за сезона. — Приятелката се изкиска и си повя с ламинираното меню, докато оглеждаше момчетата. Поклатих възмутено глава — нямаше начин тези момчета да не са усетили десетките похотливи погледи, които ги изпроводиха.

Неочаквано, сякаш за да докаже теорията ми, чернокосият се обърна към мен, вероятно за да се увери, че го наблюдавам, и самодоволно ми се усмихна. Усетих как лицето ми пламна и се скрих зад книгата, за да не му доставя и удоволствието да види как се изчервявам.

Още няколко минути се опитвах да се съсредоточа над книгата, но накрая се отказах. Не успях да си събера мислите, затова платих, оставих бакшиш на масата и тръгнах по Рю дьо Бак.

Животът без родители не ставаше по-лесен.

Вече имах чувството, че съм обгърната от лед. От сърцето ми бликаше студ. Независимо от всичко съхранявах ревностно студа. Кой знае какво щеше да се случи, ако допуснех ледът да се разтопи и чувствата ме връхлетяха отново! Най-вероятно щях да рухна и да се превърна в цивреща глупачка, в развалина, също както през първите месеци след смъртта на нашите.

Татко ми липсваше. Струваше ми се непоносимо, че вече не е част от живота ми. Той бе красивият французин, който допадаше на всички от мига, в който срещнеха засмените му зелени очи. Когато ме видеше и лицето му грейваше от обожание, знаех, че каквато и глупост да направя в живота, винаги ще имам фен, който да ме аплодира.

Смъртта на мама изтръгна сърцето ми, сякаш тя бе физическа част от мен, изрязана със скалпел. Тя беше моята сродна душа, „половинката“ ми, както тя се изразяваше. Не че винаги се разбирахме. Сега обаче, след като нея вече я нямаше, ми се налагаше да се науча да живея със зейналата пареща дупка, която остана в мен след смъртта й.

Ако имаше начин да избягам от действителността само за няколко часа през нощта, може би новият ден щеше да е по-поносим. Сънят се беше превърнал в кошмар. Лежах в леглото, докато усетех как кадифените пръсти на съня докосват лицето ми, и аз си казвах: „Най-сетне!“. Половин час по-късно отново бях будна.

Една нощ бях отпуснала глава на възглавницата и наистина не знаех какво да направя. Часовникът показваше един след полунощ и щом се замислих за безкрайно дългата нощ, станах, напипах дрехите, с които бях облечена през деня, и ги намъкнах. Излязох в коридора и видях светлината, която се процеждаше изпод вратата на Джорджия. Почуках и натиснах бравата.

— Здрасти — прошепна тя и ме погледна. Лежеше напълно облечена, отпуснала глава в долната част на леглото. — Току-що се прибрах — добави.