Ейми Плъм: Обречени на безсмъртие

Целта ми не беше да ги впечатля с тези лъжи. Знаех, че ме съжаляват, и желанието ми беше да ги уверя, че съм добре. Всеки път, когато изпращах поредния имейл, а след това го препрочитах, осъзнавах колко дълбока става бездната между истинския ми живот и измисления, който бях създала специално за тях. Това ме потискаше още повече.

Най-сетне си дадох сметка, че нямам желание да разговарям с никого. Една вечер седях цели петнайсет минути пред клавиатурата и отчаяно се опитвах да измисля нещо хубаво, което да напиша на приятелката си Клодия. Накрая затворих съобщението, поех си дълбоко дъх и изтрих имейл адреса си от интернет. Джимейл ме попита дали съм сигурна.

— И още как — отвърнах и натиснах червеното копче. Огромен товар се смъкна от раменете ми. След това пъхнах лаптопа в едно чекмедже и не го отворих, докато не тръгнах на училище.

Мами и Джорджия настояваха да излизам, да се запозная с нови хора. Сестра ми ме канеше, когато ходеше с приятелите си на изкуствения плаж близо до реката, на бар, за да слушат музика на живо или в различни клубове, където танцуваха по цели нощи през уикендите. След известно време просто престана да пита.

— Как е възможно да ходиш да танцуваш след случилото се? — попитах Джорджия една вечер, когато се беше настанила на пода в стаята и се гримираше пред позлатено огледало в стил Рококо, което беше свалила от стената, за да го облегне на библиотеката.

Сестра ми бе забележително красива. Светлорусата й коса беше късо подстригана — прическа, която отиваше единствено на лице с изваяни, високи скули като нейните. Кожата й, сякаш създадена от праскови и сметана, бе осеяна със ситни лунички. И двете бяхме високи. За разлика от мен обаче имаше поразително тяло. Бях готова да извърша убийство за апетитни извивки като нейните. Изглеждаше на двайсет и една, а не на момиче, което след няколко седмици ще навърши осемнайсет.

Тя се обърна към мен.

— Помага ми да забравя — отвърна и си сложи спирала на миглите. — Помага ми да се почувствам жива. И на мен ми е мъчно, също както на теб, Кейти Дребосъчеста. Просто не знам как иначе да се справя.

Знаех, че е напълно искрена. Вечерите, когато си оставаше вкъщи, чувах сърцераздирателните й ридания и знаех, че се разкъсва от мъка.

— Какво си увесила нос — продължи тихо тя. — Прекарвай повече време сред хората. Така ще се разсееш. Я се погледни — рече, остави спиралата и ме привлече към себе си. Обърна главата ми към огледалото.

Когато човек ни види заедно, никога не би предположил, че сме сестри. Дългата ми права коса е увиснала, а пък кожата ми, която благодарение на мамините гени никога не почернява на слънцето, изглеждаше по-бледа от обикновено.

Синьо-зелените ми очи нямат нищо общо с пламенния, тежък поглед на сестра ми. „Очи като бадемчета“, казваше мама за моите, а аз не можех да си намеря място. Предпочитах форма на очите, която да нашепва за страст, вместо хората да ги свързват с ядки.

— Страхотна си — заяви Джорджия. Сестра ми беше… единственият ми фен.

— Да, върви го кажи на момчетата, които тръпнат в очакване пред вратата — намръщих се и се отдръпнах от нея.

— Няма да си намериш гадже, ако непрекъснато стоиш сама. Ако не престанеш да се мотаеш по кината и музеите, ще заприличаш на жените от деветнайсети век, които в романите умират от туберкулоза, воднянка или нещо подобно. — Обърна се към мен: — Няма да те карам насила да излизаш с мен, ако ми изпълниш едно желание.

— Сега остава да започнеш да ме наричаш Добрата фея — опитах се да се усмихна.

— Вземи си тъпите книги и върви да седнеш на слънце в някое кафене. Може и на луна, все ми е едно. Просто излез и поеми дълбоко от мръсния въздух в раздраните си от туберкулоза, достойни за деветнайсети век дробове. Заобиколи се с хора, за бога!

— Виждам предостатъчно хора…

— Леонардо да Винчи и Куентин Тарантино не се броят — прекъсна ме тя.

Млъкнах.

Джорджия стана и взе малката си шикозна чантичка.

— Не ти си мъртва — продължи. — Мама и татко починаха. А те биха искали да живееш.

— Къде отиваш? — попита мами и надникна от кухнята тъкмо когато отключвах вратата.

— Джорджия каза, че дробовете ми имали нужда от мръсния парижки въздух — отвърнах и метнах чантата на рамо.

— И е права — заяви тя, пристъпи напред и застана пред мен. Челото й стигаше едва до брадичката ми, но съвършената поза и задължителните седемсантиметрови токчета я правеха по-висока. След две години щеше да навърши седемдесет, но благодарение на младежкото си излъчване изглеждаше поне десет години по-млада.