Ейми Плъм: Обречени на безсмъртие

— Добър вечер, дами — поздрави ни спокойно.

Насилих се да откъсна поглед от целта — стълбите — и да погледна човека, който ми пречеше да продължа напред.

— Пуснете ме — успях да изпискам, обзета от страх, и той веднага се подчини. Отстъпих крачка назад и се оказах на сантиметри от друго познато лице. Косата му беше скрита под ниско нахлупена черна шапка, въпреки това щях да го позная навсякъде. Пред мен беше мускулестият приятел на момчето, което току-що се хвърли в Сена.

— Нямате работа тук съвсем сами посред нощ — рече той.

— Там става нещо — избъбри задъхано Джорджия. — Бият се.

— Полицейски дела — отвърна той, обърна се и ни побутна в гръб към стълбите.

— Полицейски дела с мечове ли? — възразих аз, неспособна да повярвам на чутото, докато подтичвахме към нивото на улицата.

— Така е с бандите — отвърна бързо, обърна ни гръб и затича по стълбите. — На ваше място бих се махнал колкото е възможно по-далече оттук — провикна през рамо, докато прескачаше по две стъпала. Хукна към тунела тъкмо когато от водата близо до брега се показаха две глави. Изпитах облекчение, че и двамата са живи.

Момчето, което ни беше накарало да си вървим, се хвърли към водата и изтегли самоубийцата от реката.

Вой на болка раздра нощта и Джорджия стисна ръката ми.

— Да се махаме оттук.

— Чакай — колебаех се аз. — Не трябва ли да направим нещо?

— Какво например?

— Да повикаме полиция!

— Нали те са от полицията — отвърна колебливо тя.

— Да бе, сигурно. По нищо не приличат на полицаи. Мога да се закълна, че тези двамата съм ги засичала в квартала. — Гледахме се напълно безпомощно цяла секунда, докато се опитвахме да осмислим видяното.

— Може кварталът ни да е под специалното наблюдение на някой специален отряд за борба с тероризма — отвърна Джорджия. — Нали знаеш, че Катрин Деньов живее на тази улица.

— Да бе, сигурно. Да не би да искаш да кажеш, че Катрин Деньов си има собствен отряд за борба с тероризма, съставен от разни готини момчета, които разгонват вманиачените фенове с мечове?

Не се въздържахме и избухнахме в смях.

— Няма нищо смешно. Работата е сериозна! — изкиска се сестра ми и избърса потеклата по бузата й сълза.

— Знам — подсмръкнах аз и се опитах да се стегна.

Девойката и спасителят й бяха изчезнали от брега, а шумът от схватката се чуваше от по-далече.

— Ето, виждаш ли, всичко приключи — заяви сестра ми. — Вече е късно да се намесваме, дори да искаме.

Тръгнахме към пешеходната пътека тъкмо когато две фигури се втурнаха по стълбите зад нас. С периферното си зрение забелязах как приближиха, сграбчиха ръката на Джорджия и я блъснаха настрани. Притичаха покрай нас, профучаха на сантиметри — двама едри мъже, облечени в тъмни дрехи, лицата им почти скрити от ниско нахлупените шапки. Под дългото палто на единия проблесна метал. Скочиха в един автомобил и след секунда двигателят изрева. Преди да отпрашат, запълзяха покрай нас със сестра ми. Усетих погледите им през черните стъкла.

— К’во зяпате, бе? — изкрещя Джорджия и те дадоха газ. Бяхме напълно слисани. Светофарът светеше зелено, сестра ми ме хвана под ръка и стъпихме на пешеходната пътека.

— Откачена нощ — наруши тя мълчанието.

— Откачена и още как — потвърдих аз. — Ще кажем ли на мами и деди?

— Какво — избухна в смях Джорджия. — И да разваля заблудата на деди, че Париж бил безопасен? Нали след това няма да ни пуснат да припарим навън!

4.

Когато на следващата сутрин излязох, окуражена от блесналия ден, събитията от нощта ми се сториха напълно нереални. В новините не споменаха нищо, но двете с Джорджия не можехме да отминем случката просто така.

Обсъдихме видяното няколко пъти, макар така и да не успяхме да си обясним какво точно се беше случило. Теориите ни варираха от банални предположения, като например, че става въпрос за фанатизирани почитатели на играта „Подземия и дракони“, решили да пренесат действието навън за повече драматизъм (и смях), до сценария, който включваше спасяването на безпомощни девици-пътешественички във времето и рицари.

Въпреки че продължих да ходя в кафене „Сан Луси“, повече не се засякох със страхотните момчета. Две седмици по-късно познавах както сервитьорите, така и собствениците, знаех кои са повечето редовни посетители — двете възрастни дами с миниатюрните им йоркширски териери, които разнасяха в ръчните си чанти и ги хранеха от собствените си чинии. Имаше и бизнесмени с прескъпи костюми, които не спираха да говорят по мобилните си телефони, но не пропускаха да огледат красивите момичета, които минаваха покрай кафенето. Двойки на различна възраст бяха преплели пръсти под масите.