Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

Мами ме утешаваше и прегръщаше, докато аз хлипах.

— Плача, защото съм уплашена — опитах се да обясня през сълзи, но истината бе, че тя се отнасяше към мен по същия начин като мама.

Джорджия се върна и мами й разказа как съм избегнала смъртта „на косъм“. Минута по-късно сестра ми отвори вратата и се втурна в стаята бледа като призрак. Приседна мълчаливо на крайчеца на леглото и ме погледна разтревожено.

— Всичко е наред, Джорджия, просто съм малко понатъртена и ожулена.

— Господи, Кейти Дребосъчеста, ако нещо ти се беше случило… Нямам си друг освен теб. Не го забравяй.

— Добре съм. Нищо няма да ми се случи. От сега нататък ще стоя настрани от разпадащи се сгради. Обещавам.

Тя се усмихна, протегна ръка и докосна моята, но измъченият й поглед не се промени.

На следващия ден мами не ме пусна да изляза от къщи и настоя, че трябвало да си почивам и да се „възстановя от нараняванията“. Послушах я, за да е спокойна, и прекарах почти цялата вечер във ваната, зачетена в книга. Едва след като се отпуснах в топлата вода и се потопих в разказа, усетих как нервите ме предават и се разтреперих като лист.

Не си давах сметка колко съм се уплашила от избегнатото на косъм нещастие и доливах гореща вода на няколко пъти, за да се успокоя. Накрая заспах, обгърната от парата, която се издигаше от водата.

На следващия ден кафенето се оказа затворено, а тротоарът беше ограден с жълта полицейска лента. Работници в сини гащеризони издигаха скеле за майстори, които щяха да укрепят фасадата. Налагаше се да намеря ново място, за да чета на открито. Изпитах разочарование, когато си дадох сметка, че това е единственото място, на което съм можела да виждам последното си увлечение. Кой знае колко време щеше да мине, преди да срещна Венсан отново.

Мама започна да ме води в музеи от съвсем малка. Когато идвахме в Париж, двете с мами излизахме сутрин, за да се „потопим в красота и да попием малко изтънченост“, както се изразяваше мама. Джорджия се отегчаваше още на втората картина и оставаше с татко и дядо, които предпочитаха да седнат в някое кафене и да си бъбрят с приятели, колеги или някой случаен човек. Затова пък ние с мами и мама обикаляхме парижките музеи и галерии.

Никак не се изненадах, когато няколко дни по-късно поканих Джорджия да дойде с мен в някой музей, а тя ми пробута уклончивото извинение, че имала среща.

— Джорджия, непрекъснато се оплакваш, че не правя абсолютно нищо с теб. Отправям ти официална покана!

— Все едно аз да те поканя на монстър трък шоу. Покани ме пак, когато решиш да правиш нещо наистина интересно. — За да ми покаже, че говори сериозно, тя стисна ръката ми, а след това тръшна вратата в лицето ми. Touche 5 5 Touche (фр.) — срази ме. — Б.пр. .

Тръгнах сама към квартал „Маре“. Вървях по тесните, криволичещи, средновековни улици чак до подобния на палат музей „Пикасо“.

Освен алтернативната вселена, която ми осигуряваше книгата, тишината на музея ми беше любима. Веднъж мама каза, че сърцето ме тласкало да бягам от действителността… че предпочитам въображаеми светове вместо истинския. Истина е, че открай време притежавах умението да се измъкна от този свят и да се потопя в друг. А сега бях готова за сеанс по артхипноза, който щеше да ме дари със спокойствие.

Докато минавах през огромните врати на музей „Пикасо“, за да хлътна сред стерилната белота на залите, усетих как ритъмът на сърцето ми се успокоява. Оставих се на топлината и покоя да ме обгърнат като меко одеяло. Както обикновено, обикалях, докато стигнах до първата картина, която привлече вниманието ми, и седнах на пейка срещу нея.

Цветовете попиха в кожата ми. Спираловидно извитите форми на композицията ми напомниха как се чувствах и дишането ми стана по-бавно, когато се изключих за околния свят. Останалите картини в стаята, охраната до вратата, мирисът на прясна боя, дори преминаващите туристи се сляха в един общ сив фон около моето квадратче, изпъстрено със светлина и цвят.

Нямам представа колко време съм стояла, преди умът ми да се изтръгне от самоналожения транс, когато чух тихи гласове зад себе си:

— Ела. Погледни цветовете.

Последва дълго мълчание.

— Какви цветове?

— Именно. Точно както ти казах. За нищо и никакви четири години той преминава от ярката, дръзка палитра, както в „Les Demoiselles d’Avignon“ 6 6 „Госпожиците от Авилон“, картина на Пикасо. — Б.пр. към монотонните сиви и кафяви мазки, които приличат на пъзел. Какъв фукльо! Пабло винаги е държал да е най-добрият във всичко, с което се заеме, и както казвах онзи ден на Гаспар, това, което най-много ме дразни…