Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

Обърнах се, обзета от любопитство, нетърпелива да разбера кой е изворът на знания, и замръзнах. На метър от мен бе застанал къдрокосият приятел на Венсан.

Виждах го съвсем отблизо и останах поразена колко е привлекателен. Имаше нещо грубовато в него — рошава коса, остра брада, едри, мазолести ръце, които жестикулираха ентусиазирано и сочеха картината. По състоянието на дрехите му, изцапани с бои, реших, че е художник.

Всичко това ми хрумна за частица от секундата, а след това впих поглед в човека до него. Беше момчето с гарвановочерната коса. Същото това момче се беше загнездило в тайните кътчета на ума ми от първия миг, в който го видях. Беше Венсан.

„Как може да си паднеш по най-невероятното и недостъпно момче в Париж?“ Беше толкова изключително красив — и надменен — че едва ли щеше да ме забележи. Отклоних поглед, приведох се напред и отпуснах лице в ръцете си. Нищо не помагаше. Образът на Венсан ме прогаряше.

Разбрах, че тъкмо онова, което му придаваше вид на студен, почти опасен, разпалва интереса ми, вместо да ме прогони. Какво ми ставаше? Никога досега не се бях увличала по лоши момчета — това беше характерно за Джорджия! Стомахът ми се сви, когато се запитах дали ще събера кураж, за да го заговоря.

Нямах възможност да проверя. Когато вдигнах глава, двамата бяха излезли от залата. Станах, и бързо приближих до входа на съседната зала и надникнах вътре. Беше празна. След това едва не получих удар, когато чух тих глас, непосредствено зад себе си:

— Здрасти, Кейт.

Венсан се беше привел към мен, лицето му на нищо и никакви петнайсетина сантиметра от моето. Притиснах стреснато ръка към гърдите си.

— Благодаря ти, че ми докара сърдечен удар.

— Да не би това да е коронният ти номер? Оставяш си чантата, за да накараш някой да те заговори. — Той се ухили и кимна към пейката, на която седях допреди малко. Под нея лежеше чантата, в която обикновено разнасях книги. — Не е ли по-лесно просто да се приближиш до момчето и да го поздравиш?

Шеговитият му тон прогони нервното ми напрежение. У мен пламна толкова силно възмущение, че ни изненада и двамата.

— Добре! Здрасти — изръмжах аз, гърлото ми беше стегнато от ярост. Отидох до пейката, взех си чантата и се измъкнах от залата.

— Чакай! — провикна се той и затича след мен, за да ме догони. — Не исках да прозвучи така. Исках само да кажа…

Спрях и го зяпнах в очакване.

— Извинявай — рече той и въздъхна дълбоко. — Блестящите разговори не са силната ми страна.

— Защо се пробваш тогава? — заядох се аз.

— Защото така. Ти си… не знам… забавна си.

— Забавна ли? — произнесох всяка сричка бавно и го погледнах като истинска откачалка. Свитите ми юмруци сами се вдигнаха и се подпряха на кръста. — Я кажи, Венсан, да не би да си дошъл да ме обиждаш или искаш нещо друго?

Венсан притисна длан към челото си.

— Моля те, прости ми. Голям съм глупак. Може ли… нека започнем отначало.

— Кое трябва да започнем отначало? — попитах аз, без да крия съмнението си.

Отначало той се поколеба, след това подаде ръка.

— Здравей. Казвам се Венсан.

Присвих очи, докато преценявах доколко е искрен. Стиснах ръката му в своята и я разтърсих малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Аз съм Кейт.

— Приятно ми е, Кейт — отвърна съсредоточено той. Последва четири секунди мълчание и през това време не спрях да го гледам лошо. — Често ли идваш тук? — зашепна неуверено той.

Не се стърпях и избухнах в смях. Той се усмихна, очевидно облекчен.

— Всъщност да. Имам слабост към музеите, не към Пикасо.

— Слабост ли?

Английският на Венсан беше толкова добър, че лесно забравих, че не му е роден език.

— Означава, че харесвам музеите. При това много — обясних.

— Добре. Разбрах. Обичаш музеите, но не си почитателка на Пикасо. Значи… идваш тук, когато искаш да медитираш.

Усмихнах му се и си помислих, че получава червена точка, задето толкова се стараеше.

— Къде изчезна приятелят ти? — попитах аз.

— Тръгна си. Жул не обича да се среща с нови хора.

— Върхът.

— Ти англичанка ли си? Американка? — попита той, за да смени темата.

— Американка.

— А момичето, с което съм те виждал в квартала?

— Сестра ми — отвърнах бавно аз. — Ти да не би да ме шпионираш?

— Какво да направя, след като две готини момичета идват в квартала?

При тези думи изпитах задоволство. Значи мислеше, че съм готина. Същото обаче се отнасяше и за Джорджия, напомних си аз. Задоволството ми се стопи.