Ейми Плъм - Обречени на безсмъртие

— Слушай, в кафенето на музея имат машина за еспресо. Искаш ли да си вземем по чаша, докато ми разказваш по какво друго имаш „слабост“. — Той ме докосна по ръката. Тръпката на задоволство се върна.

Седнахме на малка масичка пред две чаши горещо капучино.

— След като разкрих името и националността си пред напълно непознат, какво друго искаш да научиш? — попитах и разбърках кафето.

— Не знам… Защо не ми кажеш кой номер обувки носиш, кой е любимият ти филм, обичаш ли спорта, моментът, когато си изпитвала най-голям срам.

Разсмях се.

— Нося четирийсет и втори номер, „Закуска в Тифани“, спортовете изобщо не са за мен, а ако започна да ти разказвам колко пъти съм се срамувала, няма да успея да приключа до затварянето на музея.

— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма да ми кажеш? — пошегува се той.

Усетих как се отпускам, когато той разкри тази очарователна и съвсем неопасна своя страна. Венсан започна да ме разпитва за стария ми живот в Бруклин с Джорджия и родителите ни, за летата, които прекарвахме в Париж, за приятелите ми у дома, с които поне за момента бях прекъснала връзка. Разкрих му безграничната си любов към изкуството и пълното ми отчаяние, когато разбрах, че не притежавам абсолютно никакъв талант на творец.

Той продължи да ме разпитва и аз попълних празнотите за любими музикални банди, филми, книги и всичко под слънцето. За разлика от повечето момчета на моята възраст, които познавах у дома, той се интересуваше живо от всички подробности.

Не му казах обаче, че родителите ми са починали. Говорех за тях в сегашно време и обясних, че двете със сестра ми сме се преместили при баба и дядо, за да учим във Франция. Не беше точно лъжа. Само че в момента нямах желание да му разкривам цялата истина. Не исках съжалението му. Предпочитах да ме приеме като напълно нормално момиче, което не е прекарало последните седем месеца в пълна изолация от света, потънало в скръб.

Задаваше въпросите си бързо и аз така и не успях да го попитам нищо. Затова, когато най-сетне си тръгнахме, му се скарах:

— Добре, сега вече съм напълно разголена — научи всичко за мен, а аз не знам нищичко за теб.

— Това беше подлият ми замисъл — усмихна се той, докато охраната на музея заключваше след нас. — Как иначе ще те убедя да се срещнем отново, ако научиш всичко още първия път, когато поговорим?

— Това не е първият път — поправих го аз, като се опитах да пренебрегна факта, че той ме канеше на среща.

— Добре, де, първия път говорихме, без да те обидя неволно — поправи се той.

Минахме през парка на музея към езерата, където пищящи деца празнуваха факта, че в шест вечерта е все още горещо и слънчево, и се плискаха възторжено във водата.

Венсан вървеше леко прегърбен, напъхал ръце в джобовете си. За пръв път долових у него някаква уязвимост. Веднага се възползвах:

— На колко години си?

— На деветнайсет — отвърна той.

— С какво се занимаваш?

— Студент съм.

— Наистина ли? Защото приятелят ти каза, че работиш за полицията — не се въздържах аз.

— Какво? — възкликна той и спря.

— Двете със сестра ми те видяхме, когато спаси момичето.

Венсан ме наблюдаваше в пълно недоумение.

— Момичето, което скочи от моста „Карузел“, докато бандите се биеха. Приятелят ти ни изпрати да си ходим и ни каза, че ставало въпрос за полицейски дела.

— Така ли е казал? — измърмори Венсан и лицето му потъмня както първия път, когато го видях. Отново напъха ръце в джобовете и продължи напред. Приближавахме спирката на метрото. Забавих крачка, за да спечеля малко време.

— С какво се занимавате, момчета, да не би да сте полицаи под прикритие? — Не вярвах, че е възможно, въпреки това се постарах гласът ми да прозвучи искрено. Неочакваната промяна в настроението му разбуди любопитството ми.

— Нещо такова.

— Какво, да не би да сте в някой отряд за борба с тероризма?

Той не отговори.

— Много смело постъпи — настоях аз, — когато се хвърли в реката след нея. А това момиче какво общо имаше с бандите, които се биеха под моста?

— Не мога да говоря по този въпрос — отвърна Венсан, забол поглед в цимента на няколко сантиметра пред краката си.

— Да, разбира се. Трябва да имаш наистина младежки вид, за да станеш ченге. — Не успях да удържа закачливата си усмивка.

— Вече ти казах, че съм студент — отвърна той с неуверена усмивка. Беше наясно, че не му вярвам.

— Да, ясно. Не съм видяла нищо. Не съм чула нищо — заявих театрално.

Венсан се разсмя и доброто му настроение се върна.