Нора Робъртс - Свещеният камък

— Слушай, отначало се справяше добре. — В него се надигна хладен и свиреп гняв, но тонът му остана спокоен и почти нехаен. — Щях да се хвана, ако беше продължил още малко с тази игра на мама и синче. Но прибърза.

— Искам само да си в безопасност.

— Искаш смъртта ми. Ако не да умра, поне да се махна оттук. Няма да ходя никъде, а ти не си майка ми. Свали дегизировката, негоднико!

— Мама ще те напляска за това.

С широк замах, демонът разсече въздуха. Силата накара Гейдж да се олюлее. Преди той да възвърне равновесието си, създанието се преобрази.

Очите му станаха червени, от тях потекоха кървави сълзи, а зловещият му смях кънтеше.

— Лошо момче! Ще накажа и теб, и лошите ти приятелчета. Ще одера кожите ви, ще изпия кръвта ви, ще оглозгам костите ви.

— Да, да.

Показвайки безразличие, Гейдж пъхна палци в предните си джобове.

Лицето на майка му се превърна в нещо грозно и нечовешко. Тялото се разкриви и прегърби, на ръцете и краката се появиха извити нокти, после — копита. Накрая всичко се разми и изгуби сред гърчеща се черна маса, която изпълни въздуха с мирис на смърт.

Зловонието лъхна Гейдж, но той не помръдна от мястото си. Нямаше оръжие и след бърза преценка на положението реши да играе на късмет. Сви ръката си в юмрук и го стовари сред безформения черен облак.

Издърпа ръката си и отново удари. Дъхът му секна от болката, но стисна зъби и нанесе трети удар. Създанието изпищя. Ярост, помисли си Гейдж. Неистова ярост го издигна над гроба на майка му и го повали на земята.

Демонът застана облегнат на паметната плоча, в образа на момче, който често приемаше.

— Ще молиш за смърт — заговори то. — Дълго след като разкъсам другите на парчета, ще ме умоляваш. Ще пирувам с теб години наред.

Гейдж изтри кръвта от устните си и се усмихна, въпреки че усещаше гадене и световъртеж.

— Искаш ли да се обзаложим?

Съществото с лице на дете заби нокти в гърдите си и ги раздра. После с изблик на гръмогласен смях изчезна.

— Полудял е, мамка му. Кучият син е луд.

Гейдж се надигна, пое си дъх и погледна ръката си. Бе зачервена и покрита с мазоли, от които течеше слуз, както и от няколко прободни рани, навярно от зъби. Докато зарастваха, болката бе нетърпима. Придържайки пострадалата ръка пред гърдите си, той се изправи, но залитна, когато земята сякаш се разлюля под краката му. Трябваше отново да поседне, облегнат с гръб на надгробната плоча на майка си и сестра си, докато гаденето отмине и престане да му се вие свят. Под приятното майско слънце, в компанията само на мъртвите, започна да вдишва и издишва, за да понесе болката, и съсредоточи ума си върху заздравяването. Най-сетне паренето намаля и той възвърна силата си.

Стана, хвърли последен поглед към гроба и се отдалечи.

Отби се в цветарския магазин и купи пъстър пролетен букет, който накара продавачката Ейми да се запита коя ли е щастливката. Остави я да се чуди. Трудно можеше да обясни, а и не бе работа на Ейми, по дяволите, че в ума му се въртят мисли за майки и цветя.

Това бе едно от многото неща в малкия град, които го дразнеха. Всеки искаше да знае всичко за всеки друг или се преструваше на всезнайко. Когато не знаеха достатъчно, просто съчиняваха неща, за които се кълняха, че са истина.

В Холоу мнозина шушукаха и злословеха по негов адрес. „Бедното дете“, „този разбойник“, „хулиган“, „напаст“… Може би някога се бе засягал от тези приказки и навярно болката се бе запечатала дълбоко в него. Но имаше нещо, което можеше да се нарече мехлем. Имаше Кал и Фокс. Имаше семейство.

Майка му отдавна беше напуснала този свят. Днес това го бе връхлетяло с цялата си сила и го бе накарало да се реши на отдавна отлаган жест.

Разбира се, можеше тя да не е вкъщи. Всъщност Франи Хокинс почти не работеше извън дома си. Нейната работа бе домът й и множеството комитети, на които бе председател или член. Ако в Холоу се появеше някакво сдружение или организация, най-вероятно майката на Кал имаше пръст.

Спря зад чистата й, добре поддържана кола, която познаваше, на алеята пред кокетната къща, в която семейство Хокинс живееха, откакто той се помнеше. И видя кокетната й стопанка, коленичила върху розова постелка, да засажда нещо, може би петунии, в края на впечатляващата градина.

Лъскавите й руси коси се подаваха под широкопола сламена шапка, а ръцете й бяха скрити в груби кафяви ръкавици. Гейдж предположи, че нарича тъмносиния панталон и розовата тениска „работни дрехи“. Дочула колата, жената извърна глава и щом го зърна, на миловидното й лице засия усмивка.