Нора Робъртс - Свещеният камък

Винаги бе смятал това за малко чудо. Искреността, с която му се усмихваше всеки път. Изправяйки се, тя свали ръкавиците си.

— Каква хубава изненада. О, виж тези цветя! Прекрасни са, почти колкото теб.

— Сякаш нося пясък на плажа.

Франи докосна бузата му и взе букета.

— Никое цвете в дома ми не е излишно. Да влезем да ги натопя.

— Прекъснах те.

— Градинарската работа няма край. Все си намирам по нещо.

Гейдж знаеше, че същото се отнася и за къщата й. Тя тапицираше, шиеше, боядисваше и изработваше малки украшения. Но обстановката винаги бе топла и уютна, без никаква претенциозност и скованост.

Преведе го през кухнята до пералното помещение, където, вярна на себе си, Франи Хокинс имаше специална мивка за аранжиране на цветя.

— Ще ги сложа във ваза и ще донеса нещо студено за пиене.

— Не искам да ти досаждам.

— Гейдж… — Франи нехайно махна с ръка в отговор на възраженията му, извади ваза и наля вода. — Седни на верандата. Денят е твърде хубав, за да стоим вътре. Ще донеса чай с лед.

Гейдж изпълни заръката, главно защото се нуждаеше от време да реши какво точно е дошъл да й каже и как да го каже. Беше се потрудила доста и в задния двор, и със саксиите си. Всички цветове, форми и съчетания изглеждаха съвършени и същевременно — напълно естествени. Беше я виждал и знаеше, че всяка година скицира лехите си и разположението на саксиите.

За разлика от майката на Фокс, Франи Хокинс не допускаше чужди ръце да плевят. Не желаеше някой да изтръгне петуниите или нещо друго вместо плевелите. Но Гейдж бе пренесъл доста тор и камъни за нея през годините, което донякъде правеше тази градина, достойна за корица на списание, и негова, макар и в много ограничен смисъл.

Жената излезе. Носеше студен чай с дъх на мента в тумбеста зелена кана, високи чаши в комплект с нея и чинийка със сладки. Седнаха до масата под сенника, на верандата с изглед към старателно окосена морава и безброй цветя.

— Често си спомням за тази градина — сподели той. — Фермата на Фокс беше като свят на приключенията, а това…

Франи се засмя.

— Манията на мамчето на Кал?

— Не. Нещо средно между приказна страна и светилище.

Насмешката й премина в тих израз на умиление.

— Какви прекрасни думи!

Вече знаеше какво иска да й каже, осъзна Гейдж.

— Винаги сте ме приемали. Днес се сетих за това. Ти и майката на Фокс винаги ме пускахте в домовете си. Нито веднъж не ме отпратихте.

— Защо да го правя, за бога?

Той се вгледа в красивите й сини очи.

— Баща ми беше пияница, а аз носех само неприятности.

— Гейдж!

— Ако Кал или Фокс се забъркваха в нещо, сигурно аз го бях започнал.

— Мисля, че и те измисляха доста пакости и те забъркваха в тях.

— Ти и Джим винаги сте се грижили да имам покрив над главата. Ясно ми давахте да разбера, че съм добре дошъл под вашия, когато се нуждая. Държахте баща ми на работа в центъра, дори когато заслужаваше да го изгоните, и го правехте заради мен. Но никога не го правехте като подаяние. Вие и родителите на Фокс ми осигурявахте дрехи, обувки и работа, за да имам пари за харчене. И никога не сте ме карали да чувствам, че е от съжаление към бедното хлапе на Търнър.

— Никога не съм, а със сигурност и Джоан Бари не те е приемала като „бедното хлапе на Търнър“. Ти беше синът на приятелката ми. С майка ти бяхме приятелки, Гейдж.

— Зная. Но можеше да накараш Кал да стои далеч от мен. Много хора биха постъпили така. Аз дадох идеята за похода през гората в онази нощ.

Тя го погледна майчински.

— И те двамата нямаха нищо общо?

— Разбира се, но идеята беше моя, както може би сте се досетили преди двадесет години. И все пак оставихте вратите на дома си отворени за мен.

— Нямаш вина за случилото се. Не зная много за онова, което правите сега шестимата, какво сте открили и какво възнамерявате да правите. Кал не споделя всичко с мен. И не го притискам. Но зная достатъчно, за да съм сигурна, че нямаш вина за нищо, станало край Свещения камък преди двайсет години. Зная, че без вас тримата и всичко, което сте сторили досега, всичко, което сте рискували, нямаше да седя на верандата си в този прекрасен майски ден. Нямаше да има Хокинс Холоу без вас, Гейдж. Без теб, Кал и Фокс градът би загинал. — Тя сложи ръка върху неговата и я стисна. — Толкова се гордея с вас.

С нея, може би особено с нея, Гейдж не можеше да не бъде напълно откровен.

— Аз не съм тук заради града.

— Зная. Странно защо, това ме кара да се гордея още повече. Ти си добър човек, Гейдж. Така е — разпалено продължи тя, когато видя отрицанието, изписано на лицето му. — Никога не ще ме убедиш, че не си. Синът ми има най-добрите приятели на света. Най-добрите братя. Вратата ми не просто е отворена за теб. Тази къща винаги ще остане твой дом.