Нора Робъртс - Свещеният камък

Ухаеше на тайни и имаше вкус на топъл мед.

Беше я целунал в онази нощ на откритата местност. Разбира се, тогава мислеше, че сред неудържимия пожар изживяват последните си мигове, и постъпката му бе просто дързък жест на нехайство. Но помнеше вкуса й.

Вероятно бе неразумно да мисли за това или за факта, че сега тя се намира на горния етаж, мокра и гола. Но един мъж имаше право на развлечение, докато си почива след сблъсък с древно зло. Странно, бе загубил желание да ходи в Атлантик Сити.

Чу отварянето на входната врата и краткия похотлив смях на Куин. Гейдж смяташе, че Кал е ударил джакпота с нея, дори ако съдеше само по този смях. Като се добавеха изваяните й форми, големите сини очи, ума, чувството за хумор и куража й, приятелят му трябваше да е на седмото небе.

Гейдж доля кафето си и когато чу стъпките на Кал към кухнята, извади втора чаша.

Кал я взе от ръката му и след нехаен поздрав отвори хладилника за мляко.

За човек, станал призори, изглеждаше дяволски свеж, забеляза Гейдж. Може би физическите упражнения предизвикваха отделяне на ендорфини, но като страстен комарджия, Гейдж би се обзаложил, че жената е причината за игривата походка на приятеля му.

Сивите очи на Кал бяха ясни, лицето и тялото — отпуснати. Тъмнорусите му коси бяха влажни и миришеха на сапун, което издаваше, че е взел душ във фитнес клуба. Той разбърка кафето си с мляко и извади кутия със зърнена закуска от шкафа.

— Искаш ли?

— Не.

Кал изсумтя, сипа от закуската в купа и наля мляко.

— Целият отбор ли е сънувал?

— Така изглежда.

— Чух се с Фокс. — Кал загреба от закуската си, облегнат на плота. — И двамата с Лейла са имали сън. Какъв беше твоят?

— Целият град беше в кръв — започна Гейдж, — сградите, улиците, всеки, имал лошия късмет да се озове навън. Кръвта бълбукаше по тротоарите, стичаше се по стените. И гореше.

— Да, същият сън. Май за първи път шестимата сънуваме един и същ кошмар. Сигурно означава нещо.

— Ритуалният камък отново е цял. Шестимата събрахме парчетата в едно. Сибил твърдо вярва, че то е източник на сила.

— А ти?

— Мисля, че трябва да се съглася, защото си струва да заложим на това. Зная, че имаме по-малко от два месеца да опознаем тази сила. Ако е истина.

Кал кимна.

— Идва по-бързо и е по-силно. Но го наранихме два пъти, и то сериозно.

— Третият трябва да е краят.

Гейдж не се застоя дълго в къщата. Както обикновено, жените щяха да прекарат голяма част от деня в търсене на отговори в книги и интернет. Щяха да разглеждат схемите, картите и графиките, които бяха съставили, в търсене на нови гледни точки. И да бърборят до припадък. Кал щеше да тръгне към „Боул-а-Рама“, а Фокс — към кантората си. А самият той, помисли си Гейдж, бе комарджия без предложения за игра.

Това означаваше, че е свободен за деня.

Можеше да се върне в дома на Кал, да се обади на този-онзи, да напише няколко имейла. Имаше своя област за проучване. От години изучаваше демонология и фолклор от различни краища на света. Когато съчетаваха неговите открития с изровеното от Сибил, Куин и Лейла, нещата пасваха доста добре.

Богове и демони воювали едни с други дълго преди появата на човека. Броят им намалявал и когато човекът излязъл на сцената, бързо ги надминал по численост. Настъпила „Човешката ера“, както я наричал Джайлс Дент, според дневниците, написани от любимата му, Ан Хокинс. И по време на тази ера останали само един демон и един закрилник… не че Гейдж бе напълно убеден в това. Но само един представляваше интерес за него. Смъртоносно ранен, закрилникът предал силата и мисията си на малко момче от човешкия род и тя била съхранена през вековете, до появата на Джайлс Дент.

Гейдж размишляваше върху това, докато шофираше. Бе приел Дент и факта, че той и приятелите му са негови потомци чрез Ан Хокинс. Вярваше, както и другите, че Дент е намерил начин, изопачавайки правилата и извършвайки човешко жертвоприношение, да окове и демона, и себе си. Докато триста години по-късно три момчета го бяха освободили.

Бе готов да приеме дори, че е било писано да го сторят. Колкото и да не му харесваше, можеше да го преглътне. Съдбата им бе да се изправят срещу демона, да се преборят с него и да го унищожат или да умрат. Духът на Ан Хокинс се бе явил няколко пъти през последните месеци и загадъчните й послания предупреждаваха, че тази година битката през Седемте ще е съдбовна.

Всичко или нищо. Живот или смърт.

В повечето от виденията му неизменно присъстваше смъртта във всякакви ужасяващи форми и Гейдж не би заложил, че шестимата ще танцуват танца на победата.