Нора Робъртс - Свещеният камък

— Обичайните прояви на безсмислено насилие — продължи Фокс. — Има няколко души в болница, други ще трябва да решат дали да построят домовете си отново. А Джим Хокинс е героят на деня.

— Има счупена ръка, няколко драскотини и безброй синини, но е оцелял. Както и всички във фермата — каза Кал. — Отидохме да проверим, да вземем Лъмп и да направим обиколка на града, докато ти спеше за хубост. Можеше да бъде и далеч по-зле. Мамка му, било е и по-зле. Нито един фатален инцидент. Холоу ти дължи много, братко.

— На всички ни. — Гейдж повдигна бирата си. — Особено на мен.

— Като заговорихме за дългове — напомни му Фокс, — искаме си хилядарките.

Гейдж остави бирата, усмихвайки се.

— Единственият облог, който се радвам, че загубих.

Той залитна назад, когато Фокс се хвърли на врата му и го целуна по устата.

— Промених мнението си за мъжките прегръдки.

— Хей, О’Дел… — Въпреки че Гейдж повдигна ръка, Кал се приближи и повтори жеста. Заливайки се от смях, Гейдж потърка устата си. — Добре че никой не видя това, иначе щеше да се наложи да пребия и двама ви.

— От двайсет и една години не съм го изричал с такава радост. — Кал отново повдигна бирата си. — Честит ни рожден ден!

— На всички ни, мамка му.

Фокс повдигна своята.

Когато тримата чукнаха бутилките си, Куин и Лейла излязоха на терасата.

— Ето го и него. Как си, хубавецо?

Когато Куин го сграбчи в прегръдката си и го целуна по устните, Гейдж кимна.

— Това вече ми харесва.

— Мой ред е. — Лейла я избута встрани и притисна устни към неговите. — Готов ли си за купон?

— Може би.

— Поканихме семействата на Кал и Фокс, но им казахме да почакат. Само дай знак, и ще им звъннем.

Голям купон за рождения ден, помисли си Гейдж. Отдавна не си бяха устройвали такъв.

— Чудесна идея.

— Впрочем някой те очаква в кухнята.

Не я откри в кухнята, а на задната тераса, сама. Когато Гейдж излезе, тя се обърна. И всичко, което му трябваше, разцъфтя на лицето й. След миг бе в ръцете му и се притискаше към него, а той я въртеше във въздуха.

— Добре се справихме — каза Гейдж.

— Да, справихме се.

Остави я и целуна синината на слепоочието й.

— Много ли пострада?

— Не, което е още едно малко чудо. Отново съм страстна почитателка на съдбата.

— Дент, Дент беше там с мен.

Тя приглади косите си назад, после прокара пръсти по лицето му, по раменете му.

— Снощи спомена за това, макар че на моменти бълнуваше.

— Знаех, че ще успея, че ще го унищожа. Усещах и знаех. Но това щеше да е краят, не ми оставаше нищо друго. После пламна онази светлина, като огнен стълб, и експлодира. Сякаш се роди супернова.

— И ние я видяхме.

— Видях Дент в съзнанието си. Поне така мисля. Камъкът беше в ръката ми. Пламъците излизаха от ръката ми. Започна да… сигурно звучи налудничаво…

— Да пее — довърши тя. — Пееше. И двата камъка пееха.

— Да, пееха. С хиляди гласове. Усетих ръката на Дент върху своята. Усетих… връзката с него. Знаеш за какво говоря.

— Да, разбирам.

— „Това не е смърт“, каза той и заедно забихме камъка в сърцето на демона. Чух писъка му, Сибил. Чух го и видях как… се стопи във въздуха. Не помня нищо друго. Не беше като миналия път, когато ме ухапа. Сякаш бях дрогиран.

— Светлината го разкъса — каза тя. — Изпари го, бих казала. Не мога да намеря по-точен израз. Видях ги, Гейдж, само за миг, за по-малко от миг. Видях Джайлс Дент и Ан Хокинс прегърнати. Видях ги заедно, почувствах ги заедно. Тогава разбрах.

— Какво?

— Било е писано да е саможертва. Имал е нужда от нас и онова, което трябваше да направиш по своя воля. Да забиеш камъка с ясното съзнание, че ще ти коства живота. Благодарение на всичко, което сторихме, и на твоята саможертвоготовност, той ни даде нещо в замяна. „Това не е смърт“, както е казал на Ан, на нас и на теб. Продължила е да съществува през всички тези години. И снощи, чрез нас, чрез теб, той е бил нужната жертва. Най-сетне е свободен. Вече са заедно и… изтъркана фраза, в мир. Както и всички ние.

— Ще ми трябва известно време, за да свикна. Но ще се постарая. — Хвана ръката й. — Ето какво смятам да направим. Ще останем тук няколко дни, докато нещата се успокоят. После ще заминем някъде за две седмици. Както ми върви, мисля, че ще спечеля достатъчно, за да ти купя годежен пръстен с огромен диамант, ако идеята ти допада.

— Допада ми, стига да е истинско предложение за женитба, а не хипотетично.

— Колко истинско ти се струва това: Да се оженим в Лас Вегас. Ще убедим всички, на които държим, че така е най-добре за нас.