Нора Робъртс - Свещеният камък

— Умница си — каза той.

В кръга, сред дима, в него, от него, мракът прие образ… и омразата му към светлината, яростта му към сиянието й се надигна във въздуха. Откроиха се ръце, крака, глава и бог знае какво. Очи, призрачно зелени и кървясали, се отвориха широко. То нарастваше, преобръщаше се и се издигаше, докато погълна и земята, и небето. Нарастваше, докато останаха само мрак и червени стени от огън. И ненаситният му гняв.

Тя чу яростния му вик в главата си и знаеше, че и другите го чуват.

Ще го изтръгна с писъци от корема ти и ще го изпия като вино.

Вече знае, помисли си Сибил. Демонът вече знаеше.

— Време е. Дръж се. — Камъкът се разклати под ръката й, но очите й не откъснаха поглед от Гейдж. — Дръж се.

— Това възнамерявам да направя.

Той пъхна ръка в огъня и грабна горящия хелиотроп.

Обърна се с гръб към нея, но лицето й се запечати в съзнанието му. За един последен миг остана свързан с Кал и Фокс. Братя, помисли си Гейдж, от началото до края.

— Сега или никога — каза той. — Грижете се за всичко, което имам.

Стискайки магическия камък в шепа, скочи в мрака.

— Не! Не, не, не!

Сълзите на Сибил закапаха през пламъците и образуваха локва върху олтара.

— Стегни се.

Куин притисна ръката й и обви другата около нея за опора. От другата й страна Лейла стори същото.

— Не го виждам — извика Лейла. — Не го виждам, Фокс.

Фокс дойде при нея и движени само от инстинкт и мъка, двамата с Кал сложиха ръце върху камъка. Мракът изрева, очите му се завъртяха в израз на задоволство.

— Няма да го погълне, не така — изкрещя Кал, надвиквайки шумотевицата. — Тръгвам след него.

— Не можеш. — Сибил потисна риданието си. — Това е нужно, за да го унищожим. Това е отговорът. Не се отделяйте от камъка и един от друг. От Гейдж. Не се отделяйте.

Мълния разсече дъжда и светът се разлюля.

Джим Хокинс залегна на улицата. До него, Хоубейкър закри очите си от внезапната ослепителна светлина.

— Чу ли това? — попита Джим, но тътенът заглуши гласа му. — Чу ли?

Коленичиха в средата на главната улица, облени от светлина, и се прегърнаха като пияници.

Във фермата, Брайън хвана ръката на съпругата си, докато стотици хора стояха сред лехите им с погледи, вдигнати към небето.

— Господи, Джоан, има пожар в гората. Хокинс Ууд гори.

— Не е просто пожар — каза тя с треперещ от вълнение глас, — а нещо… друго.

До Свещения камък дъждът се превърна в огън, а огънят — в светлина. Искри от нея пронизаха мрака и той засъска, димът изтъня. Очите на създанието се завъртяха, но вече не издаваха ненаситен глад или задоволство, а болка и ярост.

— Той ще успее — промълви Сибил. — Ще го убие. — Въпреки скръбта, която разкъсваше сърцето й, внезапно я обзе гордост. — Дръжте се за него. Не бива да го изпускаме. Можем да го върнем обратно.

Единственото, което Гейдж имаше, бяха усещанията. Неописуемата болка, нещо повече от агония. Сковаващият студ, който се редуваше с убийствена жега. Хиляди нокти, хиляди зъби го разкъсваха и всяка рана болеше. Кръвта му гореше под наранената кожа, а кръвта на демона го обливаше като катран.

Мракът около него се сгъстяваше, притискаше го в ужасяваща прегръдка и той очакваше ребрата му да изпукат. Оглушителна смесица от скърцане, писъци, смях и отчаяни молби сякаш вреше в ушите му.

Дали ще го изяде жив, запита се Гейдж.

Не преставаше да пълзи и да си проправя път през тръпнещата влажна маса, затаявайки дъх от вонята, борейки се за глътка от малкото задимен въздух, който бе останал. От жегата, разкъсаната му риза димеше. Студът сковаваше пръстите му, не ги чувстваше.

Това е адът, помисли си той.

Над него, сред тази пулсираща черна маса с горящи червени очи, се намираше сърцето на ада.

Със сетни сили, които изтичаха като вода през процеп, успя да измине още сантиметър, после още един. В съзнанието му изплуваха десетки образи. Майка му държеше ръката му, докато вървяха през онази зелена ливада. Кал и Гейдж бутаха камиончета в пясъчника, който Брайън бе сковал във фермата. Заедно се спускаха с колелата си по Главната. Притискаха окървавени китки до лагерния огън. Сибил му хвърляше онзи надменен поглед през рамо. Пристъпваше към него, движеше се под него, ридаеше за него.

Почти свърши, помисли си той. Животът му преминаваше като на кинолента. Чувстваше се дяволски уморен. Вцепенен. Изпадаше в несвяст. Почти бе мъртъв. Замаян, най-сетне зърна светлината. Тунел от светини. Шибано клише.

Картите бяха на масата. Усети… или му се стори, че усеща как камъкът завибрира в ръката му. Когато се наведе назад, през свитите му пръсти заструи огън.