Нора Робъртс - Свещеният камък

— То носи мрак — извика Кал, докато вятърът ги разкъсваше с ледени ръце. Около кръга се извиваха змии, хапеха, изяждаха се едни други и се превръщаха в пепел.

— И не само.

Куин вдигна мачетето, готова да разсече всичко, което се промъкне вътре.

— Все още не можем да го атакуваме. — Гейдж проследи с поглед триглавото куче, което крачеше покрай кръга, оголваше зъби, ръмжеше. — Опитва се да ни подмами навън, за да ни погълне.

— Всъщност не е тук. — Фокс се раздвижи в опит да предпази Лейла от най-силните пориви на вятъра, но те идваха отвсякъде. — Това е само… ехо.

— Доста гръмко ехо.

Лейла сграбчи дръжката на ножа си.

— По-силно е в мрак. Винаги става по-силно, когато се стъмни. — Гейдж проследи с поглед огромното черно куче, което крачеше наоколо, и се запита дали си заслужава да стреля. — Особено през Седемте. Моментът наближава.

— Сега е по-силно от всякога. Но няма да залагаме на сляпо. — Сибил се усмихна широко. — Ние ще го подмамим.

— Ако е в града, ако е толкова силно и е в града…

— Те ще издържат. — Сибил видя плъх, едър колкото котка, да скача на извития гръб на кучето. — А ние ще го възпрем.

Телефонът на Фокс звънна.

— Не виждам дисплея. Тъмно е.

Преди да отмести капака, нахлу порой от гласове. Викащи, стенещи, изричащи името му. На баща му, на майка му, на десетки други хора.

— Това е измама — извика Лейла, — измама е, Фокс!

— Не съм сигурен. — Той отчаяно вдигна поглед към нея. — Не съм сигурен.

— Измама е.

Преди да я спре, Лейла грабна телефона и го хвърли. С дълго, одобрително подсвирване от гората излезе Бил Търнър.

— Виж я ти, кучката! И носи оръжие! Хей, жалко нищожество, имам нещо за теб. — Той размаха колана, който държеше. — Ела и се дръж мъжки.

— Хей, нещастнико! — Сибил побутна Гейдж с лакът. — Той умря като мъж. А ти ще умреш с писъци.

— Не подхвърляй лакомства на демона, скъпа. Положителни човешки емоции, не забравяй.

— По дяволите! Прав си. Ето ти малко положителни емоции.

Тя рязко се завъртя в бушуващия вихър и го притегли към себе си за дълбока, задушаваща целувка.

— Теб ще запазя за десерт! — Създанието с лицето на Бил се раздвижи, преобрази се и отекна гласът на баща й: — Онова, което ще посея в теб, ще те разкъса, за да се роди.

Сибил заключи съзнанието си за заканите му и изпрати цялата любов, която изпитваше, толкова силна, толкова нова, към Гейдж.

— Все още не знае — прошепна Сибил до устните му.

Вятърът спря. Всичко замлъкна. Затишие пред буря, помисли тя и си пое дъх.

— Все още не знае — повтори Сибил и леко докосна корема си с пръсти. — Това е един от отговорите, които така и не открихме. Трябва да открием как да го използваме.

— Остава малко повече от час до полунощ. — Кал погледна към ясното нощно небе. — Трябва да започваме.

— Прав си. Да запалим свещите, докато можем.

Сибил се помоли отговорът да дойде навреме.

Отново свещите горяха. Отново ножът, който бе превърнал три момчета в кръвни братя, проля кръв и порязаните ръце се съединиха. Но този път, помисли си тя, не бяха три, не бяха и шест, а потенциални девет.

Върху Свещения камък бяха запалени шест свещи, по една за всеки от тях, и седма, като символ на единствената им цел. В огнения кръг трептяха три малки свещици, за светлината, която бяха създали.

— Идва.

Гейдж погледна в очите на Сибил.

— Откъде знаеш?

Кал погледна Фокс, който кимна в отговор. После се наведе, целуна Куин и й прошепна:

— Каквото и да стане, стой в кръга.

— Стига и ти да стоиш вътре.

— Да не се караме, деца — каза Фокс, преди Кал да възрази. — Губим време. — После се наведе и страстно целуна Лейла. — Лейла, ти си всичко за мен. Куин, Сибил, вие сте сред малкото изключителни жени, които познавам. А вие, момчета… не бих променил нито минута от последните тридесет и една години. Когато преминем отвъд този ад, ще стисна ръцете на всички ви. Ще поискам големи, звучни целувки от жените и малко повече от моята любима.

— Това заключителната ти реч ли беше? — попита Гейдж. Камъкът в джоба му тежеше като олово. — И за мен ще има големи звучни целувки. Една в аванс.

Той сграбчи Сибил. Ако от живота му оставаха минути, щеше да отнесе спомена за вкуса й със себе си в мрака. Почувства как пръстите й смачкаха ризата му. Енергично, страстно. После тя се отдръпна от него и каза:

— Малка авансова вноска. — С бледо и решително лице, извади двете си оръжия и продължи: — И аз го усещам. Близо е.

От дълбините на черната гора прозвуча ревът му. Дърветата потрепериха и се заудряха едни в други като врагове. Покрай откритата местност огънят пращеше, хвърчаха искри, пламъците политаха нагоре.