Нора Робъртс - Свещеният камък

— „Бум-бум по вратата, бейби“ — тихо затананика Куин и накара Кал да зяпне срещу нея. — Не зная защо ми хрумна точно тази — каза тя и Фокс избухна в смях.

— Супер!

После силно запя следващия стих.

— „Бум-бум, по вратата, бейби“ — повтори Лейла и извади ножа си.

— Хайде — настоя Фокс, — подкрепете ни. Не ви чувам.

Когато бликна огнен порой и въздухът се изпълни със зловоние, продължиха да пеят. Може би бе наивно, помисли си Гейдж, но бе толкова искрен израз на човешка дързост. По-въздействащ от боен вик.

Небето забълва кървав дъжд, който плющеше и съскаше по земята, надигна се вонящ дим. През него то изскочи измежду дърветата и вятърът застена като хиляди мъченически гласове.

Момчето застана сред откритата местност.

Трябваше да бъде забавно, помисли си Гейдж, трябваше да бъде смешно. Вместо това, вдъхваше ужас. Когато усмихнатото дете отвори уста, изтръгналият се от гърлото му звук изпълни света.

Но песента не секна.

Гейдж стреля, видя как куршумите се забиха в плът и от нея потече черна кръв. Писъкът разцепи земята. Създанието полетя, завъртя се в шеметни пируети, сред вихрушка от дим и прах, които се превърнаха в задушлив облак. То се преобразяваше. От момче в куче, от куче в змия, от змия в мъж, въртейки се, гърчейки се, пищейки. Но никой от тези образи не бе истински. От камъка щеше да има полза само ако демонът приемеше истинския си образ.

— Бум, бум, бум — извика Кал и скочи вън от кръга, готов да разсича отново и отново с ножа си.

Отекна стон и колкото и нечовешки да бе, в него прозвуча болка и ярост. След одобрително кимване, Гейдж бавно извади магическия камък от джоба си и го сложи в средата на кръга от запалени свещи.

Всички се втурнаха като един извън кръга, право в ада.

Кръв и огън. Един падаше, друг се надигаше. Вледеняващият студ хапеше като зъби, а зловонният дим изгаряше гърлото. Зад тях, в центъра на кръга, Свещеният камък засвятка и лумна в пламъци.

Гейдж видя нещо да нанася удар от мрака, да разкъсва гърдите на Кал. Докато приятелят му се олюляваше, Фокс продължи да замахва и разсича онова, което вече не бе там. Извика на Лейла, побутна я надолу. В този миг Гейдж видя лапа с остри нокти да замахва през дима, на сантиметри от лицето на Лейла.

— Играе си с нас — извика Гейдж.

Нещо скочи на гърба му и впи зъби в него. Опита се да го отблъсне и да се претърколи. Изведнъж тежестта изчезна, а зад него застана Сибил с ножа си, облян в черна кръв.

— Нека си поиграе — хладнокръвно каза тя. — Обичам да има тръпка.

Гейдж поклати глава.

— Назад. Всички обратно вътре!

Той скочи на крака и почти я издърпа в кръга, където Свещеният камък гореше.

— Нараняваме го. — Лейла се отпусна на колене да си поеме дъх. — Усещам болката му.

— Не е достатъчно. — Всички бяха изпоцапани с кръв, забеляза Гейдж. По всички имаше пръски и петна от нея, на демона и тяхна. И времето изтичаше. — Не можем да го надвием така. Има само един начин. — Той докосна ръката на Сибил и тя свали ножа. — Когато приеме истинския си образ…

— То ще те убие, преди сам да се пожертваш! Поне докато се бием с него, му причиняваме болка.

— Не. — Фокс потърка парещите си очи. — Само го забавляваме. Може би донякъде го разсейваме. Съжалявам.

— Но…

Разсейване. Сибил погледна назад към Свещения камък. Той бе с тях. Вярваше в това. Трябваше да вярва. Бе отвърнал, когато с Куин и Лейла заедно бяха сложили ръце върху него.

Тя остави ножа си — каква полза имаше от него сега? — и се завъртя към Свещения камък. Затаила дъх, протегна ръка през пламъците към горящия олтар.

— Куин! Лейла!

— Какво правиш, по дяволите? — попита Гейдж.

— Отвличам вниманието му. И искрено се надявам да го ядосам. — Огънят бе горещ, но не причиняваше болка. Това е отговорът, помисли си тя с отчаяна надежда. — То не знае. — Сложи свободната си ръка на корема си, докато високите пламъци озаряваха лицето й. — Това е сила, светлина. Това сме ние. Кю, моля те.

Без миг колебание, Куин провря ръка през огъня и я сложи върху нейната.

— Помръдва! — извика тя. — Лейла…

Лейла вече бе там, с ръка върху техните. Камъкът запя. В съзнанието си Сибил го чу да пее с хиляди ясни гласове. От центъра му се издигна ослепително бял пламък. Под тях земята затрепери във внезапен прилив на ярост.

— Не се отдръпвайте — извика Сибил.

„Какво направих, каза си тя, докато очите й се премрежваха от сълзи. Господи, какво направих.“

През огнения стълб срещна погледа на Гейдж.