Нора Робъртс - Свещеният камък

— Ела с мен за малко.

— Трябва да стъкнем огъня — опита да възрази тя, когато я поведе към гората.

— Кал е опитен бойскаут. Ще се справи. Не ни остава много време. — Сложи ръце на раменете й, прокара ги надолу по ръцете й и обратно. — Ще те помоля за нещо.

— Добър момент си избрал. Ще трябва да останеш жив, за да изпълня молбата ти.

— Ако е момиче… — Гейдж видя как в очите на Сибил проблеснаха сълзи, които тя преглътна. — Искам второто му име да бъде Катрин, на майка ми. Винаги съм смятал, че първото име принадлежи на детето, а второто…

— Катрин, на майка ти. Лесна работа.

— Ако е момче, не искам да го кръщаваш на мен. Никакъв Гейдж-младши или подобна глупост. Избери име, а второто нека бъде на баща ти. Това е. И се погрижи той или тя да не ни посрами. Преценявай добре картите си, не залагай нещо, което не можеш да си позволиш да загубиш, и…

— Да запиша ли всичко това?

Той леко дръпна косите й.

— Ще го запомниш. Дай му тези карти. — Гейдж извади тесте от джоба си. — Спечелих последната си игра с тях. Четири аса. Късметлийски са.

— Ще ги задържа, до после. Трябва да вярвам… позволи ми да вярвам, че ще можеш сам да му ги дадеш.

— Имаш право. — Докосна лицето й, погали косите и уви кичур около пръста си, докато я целуваше. — Ти си най-хубавото нещо, заставало на пътя ми. — Целуна ръцете й и я погледна в очите. — Да действаме.

Стъпка по стъпка, каза си Сибил. Огънят, свещите, думите. Кръгът от сол. Фокс бе включил едно малко радио и звучеше музика. Тя също имаше значение според Сибил. „Ще си тананикаме през цялото време, копеле.“

— Кажи ми какво мога да направя за теб — прошепна Куин, докато й помагаше да подреди още свещи върху каменния олтар.

— Вярвай, че ще го победим. Ще го победим и всички ще оживеем.

— Ще вярвам. Вярвам. Погледни ме, Сибил. Никой, дори Кал, не ме познава добре колкото теб. Наистина вярвам.

— Аз също. — Лейла се приближи и сложи ръка върху тази на Сибил. — Вярвам.

— Ето, виждаш ли? — Куин се присъедини към тях. — Три бременни жени не могат да бъдат… Господи, какво е това?

— Камъкът… помръдна. — Лейла погледна и двете. — Не усетихте ли?

— Шшт! Почакай. — С разперени пръсти под ръцете на Лейла и Куин, Сибил се опита да почувства нещо. — Затопля се, вибрира. Сякаш диша.

— Когато за първи път го докоснахме с Кал, камъкът се затопли — каза Куин. — И след миг се озовахме в миналото. Ако се съсредоточим, може би ще видим нещо важно.

Без предупреждение, задуха яростен вятър, който, като тежка ръка, тласна и трите назад и ги повали на земята.

— Време е за шоу — извика Фокс, когато черни, пулсиращи облаци запълзяха към залязващото слънце.

Джим Хокинс помогна на шериф Хоубейкър да довлече буйстващ мъж в „Боул-а-Рама“. Лицето на Джим бе изцапано с кръв, ризата му бе разкъсана и бе загубил едната си обувка при схватката на Главната. По улиците отекваха писъци, стонове и истеричният смях на повече от десет души, които вече бяха довлекли и вързали.

— Въжето ни свършва. — Щадейки пострадалата си ръка, в която бившият учител на сина му по история на САЩ бе впил зъби, Хоубейкър плътно овърза ухиления учител. — Господи, Джим!

— Още няколко часа. — Джим шумно вдиша и издиша, после попи потта, която струеше от лицето му. Бяха затворили шестима в старата библиотека и още няколко на места, които Кал бе посочил като безопасни зони. — Трябва да удържим нещата само още няколко часа.

— В града има стотици хора. А само шепа от онези, които все още са с ума си, не са се изпокрили. Пожар в училището, още един — в цветарския магазин, два — в жилища.

— Успяха да ги потушат.

— Този път.

Навън отекна трясък. Хоубейкър се изправи и извади служебния си револвер.

В гърдите на Джим вече препускащото му сърце премина в спринт. Хоубейкър зареди оръжието и го обърна с дръжката към него.

— Трябва да вземеш това.

— За бога, Уейн. Защо?

— Главата ми ще се пръсне. Сякаш нещо удря по нея и се опитва да влезе. — Докато говореше, Хоубейкър попи лицето си, лъщящо от пот. — Ако успее, искам ти да държиш оръжието. Искам да се погрижиш за него. Ако трябва, и за мен.

Джим бавно стана и внимателно взе револвера.

— Знаеш ли какво мисля? Неизбежно е човек, който се е заел с това, което вършим ние, да получи адско главоболие. Имам парацетамол зад бара.

Хоубейкър гледаше втренчено Джим, а после избухна в смях, докато започна да се превива от болка.

— Разбира се, парацетамол. — Смя се, докато очите му се насълзиха. Докато се почувства човешки. — Това ще помогне. — При следващия трясък погледна към вратите и въздъхна. — Най-добре донеси цялата опаковка.