Джон Грийн - Вината в нашите звезди

„Скъпа Хейзъл,

Когато пристигнахме В дома тази сутрин, Питър беше пиян, което в известен смисъл улесни задачата ни. Бас (приятелят ми) отвличаше вниманието му, докато аз претърсвах чувала, в който държи писмата от феновете си, но тогава се сетих, че Огъстъс знаеше адреса му. На масата в трапезарията имаше голям куп с пощата, сред който бързо открих писмото. Отворих го, видях, че е адресирано до Питър, и го помолих да го прочете. Той отказа.

В този момент се вбесих, Хейзъл, но все пак не се разкрещях. Вместо това му казах, че заради починалата си дъщеря трябва да прочете това писмо, написано от едно починало момче, след което му го дадох, той го прочете цялото от началото до края и каза: «Изпрати го на момичето и й кажи, че нямам какво да добавя».

Не съм чела писмото, въпреки че няколко фрази привлякоха вниманието ми, докато преглеждах страниците. Прикачила съм ги тук, в този имейл, а после ще ти ги изпратя по пощата. Адресът е същият, нали?

Бог да те пази, Хейзъл.

Кликнах с мишката и отворих четирите прикачени файла. Почеркът му беше ужасен — с неравни редове, вариращи по размер букви и променящ се цвят на химикалката. Писал беше писмото в продължение на много дни в различна степен на съзнание.

„Ван Хутен,

Аз съм добър човек, но калпав писател. А ти си калпав човек, но добър писател. От двама ни ще излезе чудесен отбор. Не искам да те моля за услуги, но в случай че имаш време — а от това, което видях, останах с впечатлението, че е така, — се питах дали ще се съгласиш да напишеш прощално слово за Хейзъл. Нахвърлил съм някои бележки, но дали ще можеш да ги превърнеш в едно свързано цяло? Или поне ме посъветвай какво да променя.

Ето какво мисля за Хейзъл:

Повечето хора са обсебени от идеята да оставят следа след себе си. Някакво завещание, което да остане и след смъртта им. Всички искаме да бъдем запомнени. Аз също. А това, от което се боя най-много, е да не се превърна в поредната незапомнена жертва на вечната и безславна война срещу болестта.

Искам да оставя следа.

Само че, Ван Хутен, следите, които хората оставят след себе си, често се оказват белези. Да кажем, построяваш ужасен минимол, извършваш държавен преврат или се опитваш да станеш рок звезда и си мислиш: «Сега всички ще ме запомнят», само че: а) хората не те помнят; и б) оставяш след себе си още повече белези. Превратът се превръща в диктатура. А минимолът се оказва пълен провал. (Е, може би не съм чак толкова калпав писател.

Само че идеите ми, Ван Хутен, са прекалено разпилени. Мислите ми са звезди, които не мога да събера в съзвездия.)

Ние сме като глутница псета, които маркират противопожарните кранове. Отравяме подпочвените води с токсичната си урина и маркираме всичко наше в жалките си опити да пребъдем и след смъртта. Не мога да спра да препикавам пожарните кранове. Знам, че е глупаво и безсмислено — особено безсмислено предвид сегашното ми състояние, — но аз съм само едно животно като всички останали.

Хейзъл е различна. Старче, тя стъпва леко.

Стъпва леко по земята. Хейзъл знае истината: вероятността да нараним вселената е не по-малка от тази да й помогнем или пък нито едното, нито другото.

Хората ще кажат колко тъжно, че е оставила малък белег, че малцина са онези, които ще я помнят, и че е била обичана дълбоко, но не и нашироко. Но в това няма нищо тъжно, Ван Хутен. Това е триумфално. И героично. Не е ли тъкмо това истинският героизъм? Както казват докторите: най-важното е да не причинява вреда.

Истинските герои не са хората, които правят нещо; истински герои са хората, които забелязват нещата, обръщат внимание. Човекът, измислил ваксината срещу едрата шарка, всъщност не е измислил абсолютно нищо. Просто е забелязал, че хората, които имат сипаница, не се разболяват от едра шарка.

Когато светнах целия на пет скенера, аз се промъкнах в Интензивното отделение и я видях, докато беше още в безсъзнание. Просто тръгнах след една сестра с бадж и поседях десетина минути до нея, преди да ме хванат. Тогава си помислих, че ще умре, преди да успея да й кажа, че аз също ще умра. Беше истински ад това неумолимо механизирано дърдорене на интензивната помощ. От гръдния й кош се процеждаше тъмна на цвят течност. Беше със затворени очи. Интубирана. Но ръката й все още беше нейната ръка, топла, с почти яркосини на цвят нокти — и аз я подържах в своята, като се опитвах да си представя света без нас двамата, и тогава, за една-единствена секунда, проявих достатъчно благородство, за да си пожелая тя да умре, за да не научи никога, че аз също си отивам. Но после ми се прииска да имаме още време, за да можем да се влюбим. Предполагам, че желанието ми се сбъдна. Така оставих своя белег.