Джон Грийн - Вината в нашите звезди

След минута мама отвърна:

— Започнах един курс. Онлайн, към университета в Индиана. За магистърска степен по социални науки. Всъщност преди малко не преглеждах никакви рецепти за антиоксиданти; пишех курсова работа.

— Наистина ли?

— Не искам да смяташ, че мога да си представя света без теб. Но ако получа магистърска степен по социални науки, ще мога да консултирам семейства с проблеми или да водя групи за хора, борещи се с болест в семейството си, или…

— Искаш да кажеш, че ще станеш като Патрик?

— Е, не точно. Има най-различни социални дейности.

— Бояхме се да не се почувстваш изоставена — обади се татко. — Хейзъл, трябва да знаеш, че ние винаги ще бъдем до теб. И майка ти няма да ходи никъде.

— Но това е страхотно. Направо фантастично! — Вече се усмихвах. — Мама ще стане като Патрик. И ще бъде чудесен Патрик! Дори ще бъде много по-добра от самия Патрик.

— Благодаря ти, Хейзъл. Толкова много държах на подкрепата ти.

Аз кимнах. И заплаках. Толкова бях щастлива, че заплаках с истински сълзи на щастие за първи път от страшно много време насам, като си представях мама в ролята на Патрик. Това ме накара да се замисля за майката на Анна. От нея също би излязъл чудесен социален работник.

Скоро след това пуснахме телевизора, за да погледаме СТМА. Ала пет минути след това го спрях, защото имах толкова много въпроси към мама.

— Колко ти остава до завършването?

— Ако това лято замина за Блумингтън за една седмица, до декември ще съм завършила.

— И колко време си го пазила в тайна от мен?

— Една година.

— Мамо.

— Не исках да те нараня, Хейзъл.

Невероятно.

— Значи, докато съм била на училище, в групата за взаимопомощ или някъде другаде, ти през цялото време си…

— Да, пишех или четях.

— Но това е страхотно. Ако умра, искам да знаеш, че ще ти изпращам любовта си всеки път щом помолиш някого да сподели чувствата си.

Татко се засмя и каза:

— Аз също, хлапе.

Накрая все пак догледахме СТМА. Докато полагаше неимоверни усилия да не умре от скука, татко през цялото време бъркаше момичетата, като казваше:

— Тази харесваме ли я?

— Не, не. Мразим Анастасия. Но харесваме Антония , другата блондинка — обясни мама.

— Всички до една са високи и ужасни — отвърна татко. — Простете, че не мога да направя никаква разлика. — Татко се пресегна през мен и хвана ръката на мама.

— Ако умра, мислите ли, че ще останете заедно? — попитах аз.

— Какво? Хейзъл, миличка. — Тя потърси с ръка дистанционното и отново включи телевизора на пауза. — Какво те тревожи?

— Просто отговорете на въпроса ми.

— Разбира се. Разбира се, че ще останем заедно — отвърна татко. — С майка ти се обичаме и ако те изгубим, ще се борим с това заедно.

— Слава богу — казах аз.

— Кълна се в бога — додаде татко.

Погледнах към мама.

— Аз също се заклевам — съгласи се и мама. — Но защо изобщо се безпокоиш за това?

— Просто не искам да съсипя живота ви.

Мама се наведе към мен, зарови лице в рошавата ми коса и ме целуна по главата. А аз се обърнах към татко и казах:

— Не искам да се превърнеш в безработен жалък алкохолик или нещо такова.

Мама се усмихна и рече:

— Хейзъл, баща ти няма нищо общо с Питър ван Хутен. И ти знаеш най-добре от всички, че е невъзможно да се живее с болката.

— Добре тогава — отвърнах аз, след което оставих мама да ме прегърне, въпреки че не исках да ме прегръщат. — Добре, а сега можеш да го пуснеш. — Анастасия беше изритана. И тя изпадна в истерия. Беше страхотно.

Хапнах малко за вечеря — макарони с формата на папийонки и песто — и този път не повърнах.

На другата сутрин се събудих обзета от паника, защото бях сънувала, че се намирам в огромно езеро съвсем сама и без лодка. Изправих се, посегнах към АИБВ и тогава усетих ръката на мама.

— Добро утро. Добре ли си?

Сърцето ми биеше силно, но въпреки това кимнах утвърдително.

— Кейтлин те чака на телефона — каза мама. Посочих към АИБВ. Мама ми помогна да го изключа и ме закачи за Филип, след което поех мобилния телефон от ръката й и казах:

— Здравей, Кейтлин.

— Исках само да те чуя — отвърна Кейтлин. — Да разбера как си.

— Благодаря, добре съм — промълвих аз.

— Това е ужасен късмет, скъпа. Просто прекалено.

— Да, знам — казах аз. Вече не се измъчвах с мисли за късмета си. Честно казано, изобщо не ми се говореше с Кейтлин, но тя продължи да протака разговора.

— Е, как беше? — попита тя.