Джон Грийн - Вината в нашите звезди

— Исак ми каза, че Гас е написал нещо, нещо за мен — обадих се аз. А децата продължаваха да припяват „задник, задник“.

— Може да проверим в компютъра му — предложи майка му.

— През последните седмици не го използваше толкова често — отвърнах аз.

— Да, вярно. Дори не знам дали го качихме горе. В мазето ли го оставихме, Марк?

— Нямам представа.

— Ами тогава — започнах аз — може ли да… — И кимнах към вратата на мазето.

— Ние още не сме готови за това — отвърна баща му. — Но ти можеш да слезеш, разбира се.

Слязох в мазето и заобиколих неоправеното му легло и двата геймърски стола пред телевизора. Компютърът беше още включен. Раздвижих мишката, за да го разбудя, и започнах да търся наскоро редактирани файлове. Нищо през последния един месец. С най-скорошна дата беше едно есе върху романа „Най-синьото око“ на Тони Морисън.

Може би беше писал на ръка. Пристъпих към библиотеката и започнах да търся нещо като дневник или тетрадка. Нищо. Прелистих неговия екземпляр на „Всевластна скръб“. Вътре нямаше нито една драскотина.

После се приближих към масичката до леглото. Най-отгоре до нощната лампа лежеше „Неумиращият Мейхем“, с подвито ъгълче на страница 138. Така и не бе успял да стигне до края.

— Жокер: Мейхем оцелява — изрекох на глас, в случай че ме чува отнякъде.

Тогава пропълзях в неоправеното му легло и се увих в одеялото му като пашкул, обграждайки се с неговата миризма. Махнах канюлата от носа си, за да го усетя по-добре — вдишвах и издишвах аромата му, който постепенно започна да избледнява, когато в гърдите ми пламна пожар и вече изобщо не го долавях заради пристъпите на болката.

Тогава седнах в леглото, поставих канюлата на мястото й и за известно време останах съсредоточена върху дишането си, след което отново се качих горе. На въпросителните погледи на родителите му отвърнах с отрицателно поклащане на главата. Децата профучаха покрай мен. А едната сестра на Гас — трудно ми е да ги различавам каза:

— Мамо, искаш ли да ги заведа в парка?

— Не, не, няма нужда.

— Има ли такова място, където може да е държал тетрадка или дневник? Болничното легло например? — Леглото рече го нямаше, върнато обратно на болницата.

— Хейзъл — започна баща му, — та ти всеки ден беше тук с нас. Скъпа, той не прекарваше много време сам. Знам, че ти се иска… на мен също ми се иска да има нещо. Но от сега нататък, Хейзъл, всички негови послания ще идват отгоре. — И той посочи към тавана, сякаш Гас витаеше точно над къщата. А може би наистина беше така. Не съм сигурна. Просто не усещах присъствието му.

— Добре — примирих се аз и обещах да ги посетя след няколко дни.

Никога вече не долових миризмата му.

Три дни след това, на единайсетия ден от смъртта му, бащата на Гас се обади рано сутринта. Не вдигнах слушалката, защото още бях включена към АИБВ, но чух съобщението му веднага щом сигналът на телефона изписука.

— Здравей, Хейзъл, бащата на Гас е. Намерих, ъъъ, една черна тетрадка „Молескин“ на поставката за списания, която беше близо до болничното му легло — достатъчно близо, струва ми се, за да е могъл да я достигне. За жалост обаче в тетрадката няма нищо. Всички страници са празни. Но първите — може би три или четири — първите няколко страници са откъснати. Претърсихме цялата къща, но не успяхме да ги открием. Не знам какво друго бихме могли да направим. Но може би това са страниците, за които Исак ти е споменал. Както и да е, надявам се, че си добре. Всеки ден присъстваш в молитвите ни, Хейзъл. Чао.

Три или четири откъснати страници от тетрадка „Молескин“, които не са вече в дома на Огъстъс Уотърс. Но къде може да ги е оставил? Скрити при „Странните кости“? Не, не беше в състояние да стигне до там.

Буквалното сърце на Исус. Може би ги е оставил там в онзи Последен хубав ден.

На другия ден тръгнах двайсет минути по-рано за групата за взаимопомощ. След това се отбих до дома на Исак, за да го взема, и двамата с него се отправихме към Буквалното сърце на Исус със спуснати прозорци на минивана и с новия албум на The Hectic Glow , който се лееше от тонколоните и който Гас никога нямаше да чуе.

Взехме асансьора. Придружих Исак до едно място в кръга на доверието, след което обходих бавно Буквалното сърце на Исус. Проверих навсякъде: под столовете, около трибуната, от която бях произнесла прощалното си слово, под масата за десертите, на таблото за съобщения, отрупано с рисунки на децата от неделното училище на тема Божията любов. Нищо. Освен дома му това беше единственото място, където сме били заедно през последните дни, така че страниците или не бяха тук, или аз пропусках нещо. Може би ги беше оставил в болницата, но в такъв случай най-вероятно ги бяха изхвърлили след смъртта му.