Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Когато седнах на стола до Исак, бях останала съвсем без дъх и вместо да слушам вдъхновяващото слово на Патрик за неговото безатрибутие, се опитах да внуша на белите си дробове, че всичко е наред, че могат да дишат и че разполагат с достатъчно кислород. Бяха ми направили дренаж само седмица преди смъртта на Гас — наблюдавала бях как кехлибареножълтата течност се отцежда от мен по една тръбичка — а вече имах чувството, че отново са пълни. Бях толкова погълната от задачата да накарам дробовете си да дишат, че отначало не забелязах, когато Патрик изрече името ми.

— Да? — попитах аз, насочвайки вниманието си към него.

— Добре ли си?

— Добре съм, Патрик. Просто не ми достига въздух.

— Искаш ли да споделиш с групата някой спомен за Огъстъс?

— Искам само да умра, Патрик. Понякога не ти ли се иска просто да умреш?

— Да — отвърна Патрик без обичайната пауза. — Да, разбира се. А каква е причината да не искаш да умреш?

Замислих се. Дежурният ми отговор беше, че искам да остана жива заради родителите си, които ще бъдат съкрушени и сам-сами след смъртта ми, и не че не беше вярно, но това не бе всичко.

— Не знам — отвърнах накрая.

— Надяваш се състоянието ти да се подобри?

— Не — отвърнах аз. — Не е това. Наистина не знам. Исак? — прехвърлих аз топката. Уморила се бях да говоря.

Исак започна да говори за истинската любов. Не можех да им кажа какво мисля, защото щеше да прозвучи предвзето, но в действителност мислех за вселената, която иска да бъде забелязана, и за това, че трябва да се постарая да я забелязвам. Усещах, че имам дълг към вселената, който може да бъде изплатен единствено и само чрез моето внимание, и също, че имам дълг към всички починали и неродени хора. Общо взето, нещата, които ми каза татко.

До края на сбирката не се обадих повече. В заключение Патрик произнесе специална молитва за мен, а името на Гас беше добавено към дългия списък на починалите — по четиринайсет за всеки от нас — и тогава ние обещахме да живеем пълноценно точно днес, след което заведох Исак до колата.

Когато се прибрах вкъщи, мама и татко седяха на масата в трапезарията, всеки пред лаптопа си, но в мига, в който влязох, мама затвори рязко капака на своя.

— Какво имаше на компютъра?

— Рецепти за антиоксиданти. Готова ли си за АИБВ и за „Следващия топ модел на Америка“? — попита тя.

— Първо ще отида да полегна за малко.

— Добре ли си?

— Да, само съм изморена.

— Добре, но трябва да хапнеш нещо преди…

— Мамо, изпитвам остра липса на апетит. — Направих крачка към вратата, само че тя ме спря.

— Хейзъл, трябва да хапнеш нещо. Съвсем мъничко пи…

— Не. Отивам да си легна.

— Напротив — отсече мама. — Оставаш тук. — Хвърлих поглед към татко, но той само сви рамене.

— Това си е моят живот — отвърнах аз.

— Няма да те оставя да умреш от глад само защото Огъстъс е починал. Така че ще вечеряш.

По някаква причина наистина ми бе дошло до гуша от всичко.

— Мамо, сега не мога да ям. Просто не мога. Разбра ли?

Понечих да мина покрай нея, но тя ме улови за раменете.

— Хейзъл, ще си изядеш вечерята. Трябва да останеш здрава.

— Не! — изкрещях аз. — Няма да си изям вечерята и не мога да остана здрава, защото не съм здрава. Аз умирам, мамо. И когато това се случи, ще останеш съвсем сама, защото вече няма да ме има, за да се суетиш около мен, вече няма да бъдеш майка и аз съжалявам за всичко това, но просто няма какво да направя, разбра ли?!

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.

— Значи, си ме чула.

— Какво да съм чула?

— Чу ли ме да казвам това на баща ти? — Очите й се наляха със сълзи. — Чу ли ме? — Аз кимнах. — Божичко, Хейзъл. Толкова съжалявам. Сгреших, миличка. Това изобщо не е вярно. Казах го, защото бях отчаяна. Но всъщност не го вярвам. — Тя седна и аз седнах до нея. Тогава си помислих, че трябваше просто да хапна малко макарони заради нея, вместо да избухвам така.

— В какво вярваш тогава? — попитах аз.

— Докато някоя от нас е жива, аз ще продължа да бъда твоя майка — отвърна тя. — Дори да умреш…

— Когато — поправих я аз.

Тя кимна.

— Дори когато умреш, Хейзъл, аз ще продължа да бъда твоя майка. Никога няма да спра да ти бъда майка. Ти спря ли да обичаш Гас? — Поклатих глава. — Тогава как бих могла аз да спра да те обичам?

— Добре — отвърнах аз, а татко вече плачеше.

— Искам да имате свой живот — обадих се отново. — Страх ме е, че животът ви ще свърши и когато вече ме няма, по цял ден ще стоите тук, забили погледи в стените, и накрая ще поискате да сложите край на живота си.