Джон Грийн - Вината в нашите звезди

— Когато приятелят ми умря ли? Ами, доста гадничко.

— Не — отвърна тя. — Да си влюбена.

— О! Ами, беше… беше хубаво да съм заедно с един толкова интересен човек. Двамата с него бяхме много различни и спорехме по хиляди въпроси, но той беше толкова интересен, нали разбираш?

— Уви, не разбирам. Момчетата, които познавам, са крайно безинтересни.

— Не че беше идеален или нещо такова. Изобщо не беше принцът от приказките. Понякога се опитваше, разбира се, но повече ми харесваше, когато не се занимаваше с тези глупости.

— Имаш ли албум с негови снимки и писма?

— Имам негови снимки, но писма никога не ми е писал. Освен няколко липсващи страници от една тетрадка, които може да са били за мен, но предполагам, че ги е изхвърлил или просто са се изгубили.

— Може да ги е пуснал по пощата?

— Не, вече щяха да са пристигнали.

— Тогава може да не са били за теб — каза тя. — Не искам да те потискам, но може би ги е написал за някой друг, след което ги е изпратил…

— Ван Хутен! — извиках аз.

— Добре ли си? Това кашлица ли беше?

— Кейтлин, обичам те. Ти си гений. Но сега трябва да вървя.

След това затворих телефона, претърколих се, извадих лаптопа от мястото му под леглото, включих го и написах имейл на lidewij.vliegenthart.

„Лидевай,

Мисля, че малко преди да умре, Огъстъс Уотърс е изпратил няколко страници от една тетрадка на Питър Ван Хутен. За мен е изключително важно някой да прочете тези страници. Разбира се, бих предпочела сама да ги прочета, но вероятно не са написани до мен. И все пак тези страници трябва да бъдат прочетени. Наистина трябва.

Ще можеш ли да ми помогнеш?

Отговори ми малко по-късно същия следобед.

„Скъпа Хейзъл,

Не знаех, че Огъстъс е починал. Това е много тъжна новина. Той беше един извънредно харизматичен млад мъж. Много съжалявам и ми е много мъчно.

Не съм говорила с Питър, откакто напуснах в деня, в който се запознахме. Сега тук е много късно вечерта, но утре сутринта веднага ще отида до дома му и ще го накарам да го прочете. Обикновено сутрин се намираше в най-добро разположение на духа.

Твоя приятелка,

Лидевай Флихентхарт

П.?П. Ще Взема приятеля ми с мен, в случай че се наложи да удържаме Питър.“

Чудех се защо в последните си дни е решил да пише на Ван Хутен, обяснявайки му, че ще получи прошка само ако ми даде моето продължение. Може би страниците от тетрадката бяха просто повторение на тази молба. Може би Гас се възползваше от предстоящата си смърт, за да сбъдне мечтата ми: продължението беше дреболия, за която да умреш, но и най-голямата възможност, с която разполагаше да осмисли живота си.

Тази вечер презареждах непрекъснато имейла си, след което поспах няколко часа и към пет сутринта започнах отново да го презареждам. Но отговор нямаше. Опитах се да погледам телевизия, за да отвлека вниманието си, но мислите ми постоянно се връщаха към Амстердам и си представях как Лидевай Флихентхарт и нейният приятел обикалят с колела из улиците на града, натоварени с налудничавата мисия да открият последната кореспонденция на едно мъртво момче. Колко забавно би било да подскачам на багажника на колелото на Лидевай Флихентхарт по павираната настилка на улиците, къдравата й червена коса да се вее в лицето ми, да усещам миризмата на каналите и цигарения дим, да виждам всички онези хора, които, насядали пред кафенетата, пият бира и произнасят своите р-та и х-та по невъзможен за мен начин.

Изпитвах носталгия по бъдещето. Сигурно съм знаела още преди рецидива на болестта му, че с Огъстъс Уотърс няма да остареем заедно. Но мисълта за Лидевай и нейния приятел ме караше да се чувствам ограбена. Вероятно никога вече нямаше да зърна океана от десет километра височина — разстояние, от което е невъзможно да различиш нито вълните, нито корабите, а океанът прилича на велик и необятен монолит. Можех да си го представя. Можех също да извикам спомена за него. Но не можех да го видя отново и тогава ми хрумна, че сбъднатите мечти не могат да задоволят ненаситната амбиция на човека, защото мисълта, че всяко нещо може да бъде направено по-добре и отново, винаги ще ни преследва.

Сигурно това е вярно, дори да станеш на деветдесет — макар че завиждам на хората, които лично ще се убедят в този факт. От друга страна обаче, бях живяла два пъти повече от дъщерята на Ван Хутен. А какво ли не би дал самият той дъщеря му да бе умряла на шестнайсет.

Внезапно забелязах, че мама е застанала пред телевизора със сключени на гърба ръце.