— Гейл не се храни добре — каза ми татко, когато тя опакова багажа си в малък куфар и си отиде у дома, за да се възстановява. Не се хранела добре. Какво искаше да каже? Че изяжда по една гьбка за вечеря вместо по две? Но получих такъв стрес, че кожата ми започна да изсъхва и да се бели.
Бях преживяла толкова любовни разочарования. Спомням си, че когато Хана ми отмъкна Джъстин, исках да умра. Но поне не бе родната ми сестра.
— Не мислиш ли, че е извратено един мъж да ходи с две сестри? — попита Гейл с пискливия си глас по телефона. — Може би в момента пише за това на «Плейбой», мръсникът!
Да не говорим какво каза веднъж по повод успеха ми.
— О, знаех си — захленчи Гейл. — Знаех си, че си амбициозна кучка и само очакваш удобен момент да ме направиш за смях.
— Не съм имала такова намерение — кротко отвърнах.
— Ще те опиша в романа си — закани се тя с ужасяващо злорадство. — Няма да ти хареса, когато го издадат.
— О, моля те, кажи ни за какво става дума в твоя роман — настоя Кийша. — Моля те, Гейл.
— Не. Това е…
Когато видя подигравателната й усмивка, сестра ми отново избяга разплакана.
Почувствах се по-долна от червей.
— Как можа да постъпиш толкова жестоко?
— О, стига, Ал. Наранена е единствено гордостта на това момиче. Трябва за се омъжиш за Том, щом искаш да бъдеш с него. Тя ще го преживее.
Но не можех. Дори след като се изнесох.
Представях си Гейл с обляно в сълзи лице на сватбата ни, седнала в някой ъгъл, с плетена розова пола и блуза от естествена вълна.
Забравих за наръчника си по сериозно обвързване и позвъних на Том.
— Държиш се глупаво, мисля, че трябва да излезем заедно — уверено казах аз.
— Да се срещаме зад гърба на сестра ти? — попита той след няколко мъчителни мига, в които ми хрумна, че не ме е познал.
— Докато си намери друг приятел — отвърнах, с по-малка доза увереност.
— Алекс — въздъхна Том. Дори дъхът му ме възбуждаше. Господи, зърната ми станаха твърди като рубина на Кийша. — Чаках твърде дълго и няма да се крия. Ако наистина искаш да бъдеш с мен, престани да търсиш оправдания.
— Оправдания? — ядосано повторих.
— Да, оправдания. Знаеш, че Гейл не ме обичаше истински. Просто отново бягаш от обвързване, както винаги.
Избухнах в смях.
— Аз, да бягам от обвързване? Мъжете са тези, които…
— Помисли какви мъже си избирала досега — спокойно каза Том. — Самата ти, Алекс. Тогава се опитай да ми кажеш, че не се криеш от любовта.
— Значи отказваш да излезеш с мен — изръмжах.
— Ще се оженя за теб — решително отвърна — или ще започна да излизам с други жени и да се опитвам да те забравя. Проблемът ти, Алекс, е, че искаш всичко да става по твоему.
Затвори ми.
Себично, арогантно копеле! Наистина ми затвори.
Простете ми, че не бях въодушевена от предложението за женитба. «Любовта те кара да страдаш», както Джон Уейн Бобит обичаше да напомня на света. Трябва да бъде забранено на сватби да се канят самотни хора. За тях е мъчително изпитание да слушат как възрастните майки и баби обсъждат двойките и дават точки: за приятел — две, за сгодена — четири, а за омъжена — шест. Още по-тежко е да се разминават със самите двойки, хванати под ръка. Дамите се изчервяват като ученички и подхвърлят реплики колко хубаво било да имаш кариера. Лично на мен ми се повдига от тях.
Споделих това с Кийша, докато вървяхме към ритуалната зала. Бронуен дойде с бледокремав кожен панталон и копринена блуза в същия цвят, а самата Кийша — с неизменните си черни джинси. Аз сложих дълга ефирна рокля, за която всички ми се смяха, така че може би бе по-добре, че забравих шапката.
— О, да, сватбите са нещо гадно — изръмжа Кийша и се усмихна на Бронуен. — Но това не е сватба, а просто подписване.
— И аз искам да се омъжа така за Дан — каза Бронуен. — Толкова е романтично. Както си по дънки, влизаш в залата направо от улицата.
— А ти, Ал? — попита Кийша. Въздъхнах.
— Том казва, че се страхувам от обвързване.
— Така е — уверено отбеляза Бронуен.
— О, да, разбира се — съгласи се Кийша, сякаш бе очевидна истина. — Все пак и тя мечтае да се омъжи.
Опитах се да разсея фантазиите, в които се виждах с дълга бяла рокля, която се влачи след мен по пътеката. Звучеше музика, а на главата ми имаше венец от портокалови цветчета. Просто нямах ултрамодерни разбирания като двете си приятелки. Исках всичко да бъде както повелява традицията.
Това, което ме плашеше в тези фантазии, бе образът на мъжа. По-рано той нямаше ясни черти, а сега бе с лицето на Том.
Читать дальше