— «Три пъти шаферка — никога булка» — мрачно отвърнах.
— Била си шаферка само два пъти. Мисля, че сватбата на Чарлз Дръмънд не се брои — засмя се Бронуен.
— Просто свидетел. Няма да хвърляш розови листа и лилии — успокои ме Кийша със сантиментален тон. — Всичко трае петнадесетина минути. Едва ще успеем да се измъкнем от работа дори за толкова време.
— Добре — отвърнах с фалшива усмивка. Не исках да забележи колко съм тъжна.
— Не е зле после да си направим малък купон — скромно предложи Кийша. Господи, най-сетне разбрахме. Трябваше да има повод да си купим по някой нов марков тоалет. — Какво ще кажете да отскочим до «Саут Молтън Стрийт»? Хайде, Алекс, ще бъде страхотно да ме видят с известната скулпторка.
— Е, не е чак толкова известна — усмихна се Бронуен. Винаги помага на хората да стоят здраво стъпили на земята, докато на самата нея й се вие свят от витаене в облаците.
— Е, все пак Алекс се прочу — изтъкна Кийша. — Може да си позволи нещо ново за носене.
Права бе. Удивително е какво става, щом на човек веднъж му провърви. Гордън се перчеше с творбите ми в галерията и богатите досадни болшевики от «Новите лейбъристи» на Болингър от Тъфнъл Парк звъняха и ми предлагаха все по-високи комисиони. Бих искала да им кажа да се разкарат, но те не знаеха какви са намеренията ми и че напоследък съм станала отговорна личност.
Имах самостоятелен малък апартамент в красива сграда на «Холоуей». Изплащах ипотека. Купувах си хубави дрехи и грим и отново правех прическата си при Джон Фрийда в «Джоел». Понякога в неделните притурки на вестниците се появяваха кратки статии за мен.
Разбира се, през първите няколко месеца бях предпазлива. Пестях парите си и със страх очаквах сапуненият мехур да се пръсне.
Но за мое удивление това не стана. Бавно, но сигурно броят на статиите и клиентите нарастваше. Получавах предложения от импресарски агенции да ме представляват. И наистина печелех доста пари.
Веднъж напориста млада журналистка от «Мейл» ми позвъни у дома.
— Пиша статия на тема «Бъдещето е в ръцете на жените». Ще изразите ли съгласие с това?
— Да — равнодушно отвърнах.
Моето бъдеще бе в женски ръце, нали? В моите собствени. До мен нямаше да има свестен мъж, а все по-голям брой котки. Щях да стана ексцентричка, да се оттегля в малка ферма в Съсекс с шестдесет котки и да оставя племенниците си да се изядат от яд, като завещая всичко на своите питомци. Съдбата ми бе предначертана.
Все още нямах котка, но бе неизбежно да си взема.
— Ура! — весело извика журналистката. — Какви са предимствата човек да бъде богат?
— Има пари — казах аз.
Шегувах се, разбира се. Но авторите на клюкарските рубрики обожаваха това, а и всяка малка скандална изява ми носеше популярност. И цената на скулптурите ми се покачваше.
Но богата? Не, не бях и не знаех какво е човек да бъде богат. Може би трябваше да й кажа да попита Том Дръмънд. Той със сигурност знаеше.
Том бе навсякъде около мен. Бе сключил нова сделка с Ричард Брансън и във всички бизнес издания го наричаха «млад магнат», пишеха за него и по клюкарските страници на вестниците и в «Хелоу!», и къде ли не. Нямаше го единствено в реалния ми живот.
Не се обаждаше. Не пишеше и дори не отговори, когато му изпратих съобщение за новия си адрес.
Веднъж намерих претекст да позвъня в офиса му и когато вдигна, бе съвършено учтив, но купи десет от благотворителните брошури, които продавах, и каза «дочуване», без дори гласът му да затрепери.
Е, нямаше да се примиря. След прекрасното изживяване, което бяхме имали, нямаше да допусна всичко да бъде забравено. В новата книга, която четях: «Как да спечелите любовта на богат мъж: Тридесетте стъпки към сериозното обвързване», се казваше, че не бива да му се обаждам и че ако позвъниш на един мъж два пъти през една и съща седмица, би могъл да си въобрази, че изпитваш някакви чувства към него. Но си помислих: «Хей, бъди дръзка. Защо да чакаме мъжете да ни канят на срещи? Поговори с Том, той ще прояви разбиране, ще се съгласи да излезете и всичко ще бъде наред».
Не бях способна да му дам това, което иска. Как бих могла? На Гейл й бе достатъчно тежко.
Не бях чула от нея по-мили думи от: «кучко, ти съсипа живота ми». Преди да се преместя в новия си апартамент, бях започнала да намирам злобни бележки в банята. «Дръж крадливите си ръце далеч от това», или «Не докосвай видеото, ще го унищожиш както сърцето ми». Агонизирах от чувство за вина. Гейл се заключваше в стаята си, плачеше с часове и не ме пускаше вътре. Минавах покрай банята и виждах, че раменете й се тресат. Бе непоносимо за мен, трябваше да се махна от там.
Читать дальше