Луиз Бегшоу: Нежна завист

— Чист, без захар — отвърнах малко сърдито. — Второ, всички ме видяха гола и станах за смях.

— Моята реакция нямаше нищо общо със смях — многозначително сподели той.

Изчервих се, но припряно продължих. Ако отново намекнеше за секс, скоро щяхме да се озовем горе и дявол знае какво щеше да последва.

— Вече нямам работа, напълно се провалих във всичко, и затова точно сега не мога да се обвържа с никого.

Том остана мълчалив за миг, а после се усмихна. Знаех, че винаги е бил оптимист, но ми се стори нелепо.

— От какво си толкова доволен?

— Просто ти се радвам — каза той. — Алекс, не си се чувала с Гордън, нали?

— Не беше нужно — мрачно отвърнах. — Знаех какво ще ми каже.

— Така ли? — попита Том. — Знаела си, че картината на Полак е фалшификат и че Гордън ще получи цяло състояние от застраховката?

Втренчих поглед в него.

— Е, добре, може би дългът ми не възлиза на милиони…

— Всички произведения също са били застраховани. Впрочем материалите в клюкарските вестници привлякоха интерес към галерията. Гордън е затрупан с работа и отчаяно се нуждае от помощта ти. Позвъних му, когато Кийша ми каза, че си изчезнала.

— О — промълвих.

— Но не можеш да се върнеш там.

— Защо?

— Защото имаш по-добро предложение. Помниш ли Джак Хърмън?

— Критикът от «Ивнинг Стандард»? Да, разгледа скапаните ми скулптури — унило промърморих.

— Е, според него не са толкова скапани. Публикува статия за тях, придружена със снимки. Гордън се хвали наляво-надясно, че притежава «уникални творби на Алекс Уайлд» — засмя се Том. — Скъпа, бях изумен, когато открих, че си станала новата Рейчъл Уитред. Предложиха ми шест хиляди за статуята на Гейл.

Сърцето ми биеше неудържимо. Не бях в състояние да разсъждавам трезво.

— А… защо я купи, щом не си бил влюбен в нея?

— Трябваше да я имам.

— Защо? — отново попитах, преглъщайки буцата, заседнала на гърлото ми.

— Защото е твое творение, глупачке. За да си представям как си я изваяла. Не можех да се добера до друга от скулптурите ти, а и майка ти беше зад гърба ми.

Чувствата ми бяха объркани като френска гарнитура — смесица от несъвместими съставки. Щастието и тъгата се преливаха като олио и оцет.

Том хвана ръката ми. Да, сърцето ми препускаше, но какво значение имаше това?

— Алекс, направила си напълно погрешни изводи. Не си загубила работата си и хората се надпреварват да видят творбите ти. Няма да станеш Деймиън Хърст за един ден, но нима това не означава нищо за теб?

«Нищо?» Не можех да опиша колко много означаваше. Всичко, за което бях мечтала, се сбъдваше, но…

— Все пак, няма да се получи, Том — казах аз и издърпах ръцете си от неговите. — Не мога да причиня това на Гейл.

Пъхнах ключа обратно под изтривалката и карах след него до Йорк, където той върна метрото и получи безброй усмивки от повлеканата в офиса.

— Ще хвана влак — казах аз.

— Глупости… — Том ме задърпа към ролса и ме повали на предната седалка. — Ще се върнеш с мен, независимо дали искаш или не.

Беше истинско изпитание. По пътя се опитах да му обясня всичко. Настроението му ставаше ту гневно, ту мрачно. Ту избухваше, ту ме убеждаваше. Исках да успее да ме придума, но аз бях жена, знаех какво ще причиня на Гейл, ако избягам с нейния любим. Никога нямаше да си простя, че съм накарала сестра си да страда.

— Ако тя си намери някого… — осмелих се да кажа.

— По дяволите, Алекс, знаеш ли от колко години те чакам? Защо да отлагам бъдещето ни заради желанията на Гейл? — извика той.

— Просто се налага, няма да разбия сърцето на сестра си — категорично заявих.

— Мамка му! — изкрещя Том. Никога не ругаеше пред дами. Стовари юмрук върху волана и клаксонът изсвири. — Мамка му! Нима мислиш, че търпението ми е безгранично? Обичам те и ти ме обичаш, единствено това е от значение.

— Не е толкова просто — отвърнах и отново заплаках. Изглеждаше побеснял от гняв. Стисна устни и не промълви нито дума през останалата част от пътуването.

— Най-добре ме откарай до апартамента — вяло казах аз.

Том спря пред входа и слезе да отвори вратата ми. Надявах се да се смили над мен, да подхвърли някаква шега, но той просто свали куфарите ми и ми помогна да ги внеса, а после равнодушно кимна и потегли с изскърцване на гумите.

С мъка си поех дъх и се опитах да се успокоя, преди да се кача по стълбите.

— Алекс! — извика Кийша, когато влязох. — Къде беше, по дяволите?

— Дълга история — отвърнах с тъга.