Луиз Бегшоу: Нежна завист

— Обърни се — каза Том.

— Какво? — задъхано попитах, докато се носех по вълните.

— Обърни се — повтори той, — трябва да опитаме това, искам да проникна още по-дълбоко.

Обгърна талията ми, повдигна ме със силните си ръце и след миг се озовах коленичила, подпирайки се с ръце, погълната от буйни пламъци. Дланите му обходиха ханша ми, милваха и леко притискаха плътта ми и след няколко мига пръстите му отново бяха в мен.

— О — промълви той, — значи ти харесва.

Изчервих се и кимнах.

— Кажи го. Искам да го чуя от теб.

— Харесва ми — въздъхнах. — Искам го… моля те, Том.

Навлезе в плътта ми и притисна бедрата ми към себе си. Насладата се разля в тялото ми като порой и докато слушах учестеното му дишане, достигнах до върха. Опиянена от мисълта за слетите ни тела, изживях експлозия и огнените тласъци на блаженство ме накараха да забравя коя съм, заслепиха ме и докато отшумяваха, чух стона му, преди и двамата да се отпуснем изтощени и безмълвни. Когато се приближи към мен и ме целуна, отново избухнах в плач.

Събудих се преди него. Единственото, което исках, бе да лежа и да вдъхвам от аромата му. Том спеше до мен и можех да се взирам колкото искам в тъмните му мигли и строгите му устни. Обзе ме нежност, каквато изпитвах, когато видя бебе в количка.

Но в живота няма хепиенд, нали? Всичко, което вечерта бе избледняло в съзнанието ми, сега ме връхлетя. Гейл. Той ми бе казал, че е приела раздялата им тежко. Как можех да й причиня това? Макар и непоносима, Гейл бе моята малка сестричка.

Том отвори очи и ме погледна.

— Сънувах най-хубавия сън в живота си — каза той. — Или си истинска?

Напрегнах волята си.

— Том, трябва да поговорим.

Надигна се и въздъхна.

— По дяволите. Най-страшните думи след «погледни зад себе си».

Усмихнах се.

— Или «майка ти е на телефона».

— Мога ли поне да закуся? — попита Том. — Осъденият на смърт има право да се нахрани добре, нали?

Кимнах и влязох в банята. Бях се зарекла да не плача повече. Не знаех какво става с мен. Сякаш някой бе развъртял кранчето на емоциите ми до край. Нямах оправдание, намирахме се в Англия, а не в шоуто на Рики Лейк. Освен това, когато плача, носът ми става червен като на Рудолф. Скаутите от Дартмур биха могли да го използват вместо фенер.

Гейл. Том бе казал, че го е приела тежко. Толкова тежко, че му бе хрумнало, че съм избягала от съчувствие. Бях полудяла от ревност, въпреки че не бях ходила сериозно с Том. Изоставена заради собствената си сестра?

Това не бе всичко. А картината, която бях съсипала? Може би срещу мен бе заведено дело за милиони. Бях станала за посмешище в Лондон. Нямах работа… със сигурност можех да считам договора си с християнската библиотека за прекратен.

Разбира се, Том притежаваше милиони. Но дори ако не бе историята с Гейл, не бих могла да искам от него да ме издържа. Знаех, че някои жени не виждат нищо нередно в това и ги смятам за късметлийки, но още от съвсем малка знаех, че не бих могла да живея като тях. Бях създадена за любов и майчинство, или поне така се надявах, но и за… какво друго? «За слава», мислех си някога. А сега бих се задоволила със самоуважение.

Трябваше да мога сама да се грижа за себе си, преди да позволя на Том да се грижи за мен. Колкото и да го обичах, ако кажех: «Добре, скъпи, ти ще работиш, а аз ще възпитавам децата, това ще бъде работата ми», щях да започна да изпитвам негодувание срещу него и дори срещу децата ни.

О, чуйте ме, след един любовен сеанс вече се виждах омъжена, с три деца.

Но нямаше да стане така.

Облякох се, сложих малко фон дьо тен и слязох на долния етаж. Изведнъж къщата бе станала приятно топла, а от кухнята се носеше апетитен мирис на цвърчащ бекон.

— Поправих парното — каза Том. — Нали обичаш бекон с домати?

Обзе ме тъга.

— Том, онова, което се случи между нас, бе прекрасно…

— … но? — отегчено каза той. — Зная, че има някакво «но», Алекс. Каквото и да е, няма да го приема. Мисля, че снощи всичко беше наред.

— Първо, унищожих картина на Джаксън Полак — започнах аз. — Сигурно дължа на Гордън милиони лири.

Изражението на Том бе неразгадаемо. Просто сервира закуската и започна да налива чай. Господи, бе толкова съвършено. Ние двамата в домашна обстановка. «Не плачи отново, Алекс, за бога.»

— Само един проблем.

— Да не споменаваме, че галерията изгоря заради мен.

— Продължавай. Чай?

«Чай?» Нима наистина бе казал това? Опитвам се да му обясня, че за нас няма бъдеще, а той ми предлага чай.