Сюзън Филипс: Чаровник по рождение

– Ти обади ли се, че ще идваш? – попита тя.

– Аз… ъ… изпратих няколко есемеса. – Повече от десетина.

– Забравила съм си мобилния – обясни тя и го изгледа изпитателно.

Той искаше да я целува, докато повече не може да диша, но нещо го възпираше. Не още. Може би никога.

– Къде са вещите ти? Блу наклони глава.

– Какво искащ да кажеш?

– Къде са ти дрехите? Боите? – Без да се усети, повиши глас. – Къде е онзи лосион, който използваш? Къде е проклетият йогурт? Къде е всичко това?

Блу го изгледа, сякаш бе полудял.

– Из цялата къща.

– Не, няма ги!

Тя изпъна непохватно крака.

– Напоследък рисувам в малката къща. Сега работя с маслени бои, а не с акрилни. Ако рисувам тук, няма да мога да заспя от изпаренията.

– Защо не ми каза? – О, господи, той крещеше. Опита се да се успокои. – Тук няма никаква храна!

– Храня се в малката къща, за да не се налага да тичам до тук всеки път, когато огладнея. Дийн пое малко въздух, за да успокои бушуващия във вените му адреналин.

– Ами дрехите ти? Всички са изчезнали.

– Не, не са – отвърна тя, все още недоумяваща. – Преместих ги в стаята на Райли. Не можех да спя тук без теб. Хайде, давай, смей се.

Младият мъж отпусна ръце.

– Повярвай ми, в момента изобщо не ми е до смях. – Трябваше да бъде сигурен. – Да не би да си престанала да се къпеш? Изобщо не си използвала душа ми.

Блу пусна краката си на пода и смръщи вежди.

– Втората баня е по-близо. Добре ли си? Започваш да ме плашиш.

Изобщо не му бе хрумнало да провери другите бани или да отиде до малката къща. Беше видял само това, което очакваше да намери – една жена, на която не можеше да разчита, но от тях двамата той се бе оказал ненадеждният, този, който се боеше да рискува и да повярва в любовта, независимо дали щеше да се провали, или не. Опита се да прегрупира силите си и да мине в ново настъпление.

– А ти къде беше?

– Ходих до Атланта. Нита постоянно ме тормози за картините ми и аз открих там един невероятен търговец, който… – Тя млъкна. – По-късно ще ти разкажа. Резерва ли си? Затова ли е всичко? Как са могли да го направят? – избухна младата жена възмутено. – Какво от това, че през септември не игра много добре? Оттогава си в страхотна форма.

– Не съм резерва. – Дийн прокара ръка през влажната си коса. В спалнята беше дяволски студено, целият бе настръхнал, а още нищо не бе изяснено помежду им. – Трябва да ти кажа нещо, но ми обещай, че ще ме изслушаш, преди да се разбеснееш.

– О, господи, имаш тумор в мозъка! – ахна Блу. – През цялото това време, докато стоя свряна тук…

– Нямам тумор в мозъка! – отрече Дийн разпалено и се гмурна в дълбокото. – Във вчерашния вестник има една моя снимка. Направена е миналата седмица, на благотворителна вечер за събиране на средства за онкологични изследвания.

Тя кимна.

– Нита ми я показа, когато отидох да я навестя.

– Вече си я видяла?

– Да. – Блу продължаваше да се кокори насреща му, сякаш той беше напълно откачил. Дийн пристъпи към нея.

– Видяла си снимката във вчерашния „Сън Таймс"? Онази, на която целувам друга жена? Изражението й най-после се помрачи.

– И коя е тя, между другото? Не е зле да й сритам задника.

Може би беше получил твърде много удари по главата, защото сега му се зави свят и се наложи да приседне на ръба на леглото.

– Нита беше възмутена, повярвай ми. – Блу махна с ръка и закрачи из стаята. – При все че започна да те харесва, тя все още смята, че всички мъже са мръсници.

– А ти не смяташ ли?

– Не всички мъже са мръсници, но не ме карай да си припомням Монти Загубеняка. Знаеш ли, че той имаше наглостта да ми се обади и…

– Не ми пука за Монти! – Дийн скочи от леглото. – Искам да ти обясня за онази снимка!

– Обяснявай тогава – кимна Блу с леко раздразнение.

Дийн нищо не разбираше. Нали тъкмо тя се събуждаше всяка сутрин, обзета от страх, че ще бъде изоставена? Той пристегна възела на кърпата, която заплашваше всеки миг да се свлече от кръста му. Стоях на бара, когато тя дойде при мен. Миналата година излизахме няколко пъти, но между нас нямаше нищо сериозно. Беше пияна и ми се хвърли на врата. Буквално. Дори я подхванах, за да не падне.

– Трябвало е да я оставиш да падне. Хората изобщо не уважават личното ти пространство. Безразличието й вече започваше да го дразни.

– Позволих й да ме целуне. И не я отблъснах.

– Разбирам. Не си искал да я засрамваш. Наоколо е имало и други хора и…

– Точно така. Нейните приятели, моите приятели, цяла тайфа непознати зяпачи и онзи проклет фотограф. Но веднага щом успях да се отскубна от нея, я дръпнах настрани и й обясних съвсем сериозно, че нямам никакви чувства към нея. Забравих за цялата случка до момента, в който вчера видях вестника. Опитах се да ти се обадя, но…