Неоспоримата му логика я изплаши.
– Трябва да заслужа място в „отбора Робилард"? Това ли имаш предвид? Очакваше Дийн да отрече, ала той не го стори.
– Да, предполагам, че е точно така.
През цялото си детство Блу се бе опитвала да докаже, че е достойна за любовта на другите хора, и винаги се беше проваляла. И сега той изискваше от нея същото. Негодуванието я задави. Искаше й се да го прати по дяволите, но нещо в изражението му я възпря. Поразителна неувереност и уязвимост в един мъж, който имаше всичко. В този момент Блу осъзна какво трябва да направи. Може би щеше да се получи, а може би не. Може би този път сърдечната мъка щеше да бъде много по-силна.
– Ще остана тук.
Дийн наклони глава, сякаш не бе чул добре.
– Отборът „Бейли" ще остане точно тук – повтори младата жена. – Във фермата. Сама. – Мислите й препускаха. – Ти дори няма да идваш. Няма да се видим до… – прехвърли наум по-значимите дати – до Деня на благодарността. – Ако все още съм тук. Ако ти все още ме искаш, преглътна мъчително. – Ще гледам как листата на дърветата пожълтяват, ще рисувам, ще натяквам на Нита за това, което ми стори. Може би ще помогна на Сил да отвори новия си магазин за подаръци или… – Гласът й секна. – Нека бъдем честни… Може да се паникьосам и да офейкам.
– Смяташ да останеш във фермата?
Наистина ли смяташе? Тя кимна нервно. Беше длъжна да го направи заради тях, но най-вече заради себе си. Беше уморена от безцелността на собственото си съществуване, ужасяваше се от личността, в която можеше да се превърне, ако продължи да живее по този начин – самотна жена, без пристан и близки, чийто свят се побираше в багажника на една кола.
– Ще се опитам.
– Ще се опиташ? – Гласът му я прониза като нож.
– Какво искаш от мен? – извика изтерзаната жена. Стоманеният мъж вирна брадичка.
– Искам да бъдеш толкова корава, на каквато се преструваш.
– И ти мислиш, че не се изисква коравост за всичко това? Че няма да ми е трудно? Той стисна устни. В гърдите й се загнезди зловещо предчувствие.
– Недостатъчно трудно – заяви Дийн. – Да увеличим залога. – Извиси се застрашително над нея. – Отборът „Робилард" няма да идва във фермата, а освен това няма да ти се обажда по телефона и дори няма да ти изпраща шибани имейли. Отборът „Бейли" ще трябва всеки ден да се задоволява само с доверие. – Нагази в още по-дълбоки води, предизвиквайки я да се огъне. – Няма да знаеш къде съм, нито с кого съм. Няма дори да знаеш дали страдам по теб, дали се чукам с всяка срещната красавица, или се опитвам да измисля как да скъсам с теб. – Замълча.
Когато заговори, цялата му агресивност се бе стопила, а думите му й подействаха като ласка. – Ще имаш чувството като че ли и аз съм те изоставил, както всички останали.
Блу долови нежността му, но нямаше сили да я приеме.
– Трябва да се връщам в килията – промърмори и се извърна.
– Блу… – Той докосна рамото й.
Но тя забърза към вратата, навън в мрака. После се затича, препъвайки се в тревата, докато стигна до колата на началник Уесли. Дийн искаше всичко от нея, но в замяна не й даваше нищо. Нищо, освен сърцето си, също толкова крехко и уязвимо като нейното.
Отначало Блу нарисува серия с цигански фургони – някои скътани в скрити пещери, други, пътуващи по черни пътища към белеещи се в далечината минарета и позлатени църковни куполи. После премина на гледки от птичи поглед на омагьосани села с тесни извити улички, по които гордо пристъпваха бели коне, и сгушени къщурки с тухлени комини, върху някои от които бе кацнала палава фея, решила да отдъхне.
Рисуваше като обезумяла, едва успяваше да завърши една картина и започваше друга. Не спеше, почти не хапваше. Готовите картини криеше в един шкаф.
– И ти също като Райли захлупваш запаленото светило със съд – заяви Нита на Блу една неделна сутрин, надвиквайки шума в „Барн Грил", два месеца след като Дийн се бе върнал в Чикаго. – Докато не намериш кураж да покажеш на хората картините си, смятай, че си изгубила уважението ми.
– Е, сега няма да мога да мигна цяла нощ – отвърна Блу заядливо. – И не се преструвайте, че никой не ги е видял. Зная, че изпратихте на Дийн копия от снимките, които ме накарахте да направя.
– Още не мога да повярвам, че той и родителите му продадоха историята на живота си на онзи мръсен жълт парцал. Едва не получих инфаркт, когато видях челното заглавие: „Футболна звезда – дете на любовта на Джак Пейтриът!". Смятам, че би трябвало да имат повече достойнство.
Читать дальше