Даринда Джоунс - Вторият гроб отляво

— Всъщност търсим някого. Отдавна ли започна смяната ти?

Тя ни наля и остави каната настрани.

— Мили боже — възкликна и примигна изненадано, — очите ти имат най-прекрасния цвят, който съм виждала. Те са…

— С цвят на злато — допълних и се усмихнах отново. — Често ми го казват. — Явно златистите очи бяха рядкост. Определено предизвикват доста коментари. — Е…

— О, не, не съм тук отдавна. Вие сте първите ми клиенти. Но готвачът беше тук цялата вечер. Може би ще ви помогне. Брад! — Тя се провикна към готвача, както само сервитьорка в закусвалня го умее.

Брад се облегна на прозорчето зад нея. Очаквах да видя мърляв застаряващ господин, който отчаяно се нуждае от бръснене. Вместо това срещу мен стоеше хлапе на не повече от деветнайсет с дяволит поглед и флиртаджийска усмивка, отправена към по-възрастната сервитьорка.

— Викаш ли ме? — каза той с най-прелъстителното мъркане, което успя да докара.

Тя извъртя очи нагоре и го погледна майчински.

— Тези жени търсят някого.

Погледът му се насочи към мен и интересът в изражението му беше съвсем неприкрит.

— Е, слава богу, че ме откриха.

Леле. Стараех се да не се изкискам. Това само би го окуражило.

— Виждал ли си една жена — попита Куки с делови тон, — малко под четирийсет, с къса кестенява коса и светла кожа.

Той повдигна вежди развеселен.

— Всяка вечер, госпожо. Може ли малко повече подробности?

— Имаш ли снимка? — попитах я аз.

Тя отпусна рамене с разочарование.

— Дори не помислих за това. Имам една в апартамента си, сигурна съм. Защо не се сетих да я взема?

— Не започвай да се самобичуваш. — Обърнах се към хлапето. — Може ли да ми дадеш името и номера ти? — попитах го аз. — А също и на сервитьорката от предишната смяна — добавих към Норма.

Тя наклони глава колебливо.

— Мисля че трябва да я питам, преди да дам такава информация, мила.

Обикновено носех съвсем истинско ламинирано удостоверение за частен детектив, което размахвах, за да развързвам езиците на хората, но Куки ме измъкна от апартамента ми толкова бързо, че дори не се сетих да го взема. Мразех да съм лишена от шанса да го размахвам.

— Мога да ви кажа името на сервитьорката — обади се хлапето с дяволит блясък в очите. — Изи. Номерът й е в мъжката тоалетна, втора кабинка, точно под трогателно стихче за нещастието на мъжете с цици.

Това хлапе си беше сбъркало призванието.

— Мъжките цици са си нещастие. Ами ако дойда утре вечер? На смяна ли си?

Разпери ръце, като сочеше обстановката.

— Изживявам мечтата си, скъпа. Не бих пропуснал за нищо на света.

Отне ми няколко секунди да огледам района. Закусвалнята беше разположена на натоварено кръстовище в центъра. Натоварено в работно време. Мъртвата филмова звезда с меката шапка продължаваше да ме гледа, аз продължавах да не му обръщам внимание. Сега не беше моментът да говоря с някого, когото само аз виждах. След няколко големи глътки от най-доброто кафе, което някога бях опитвала — Норма не се шегуваше — се обърнах към Куки.

— Хайде да поогледаме тук.

Тя за малко да се задави с кафето си.

— Разбира се. Дори не ми дойде на ум. Да поогледаме. Знаех си, че има защо да те доведа. — Тя скочи от стола си и наистина взе, че се огледа. Трябваше да впрегна всички сили, за да не се разсмея.

— Какво ще кажеш да надникнем в тоалетната, Магнум — предложих, преди волята да ме е напуснала и да прихна.

— Точно така — одобри тя и насочи поглед към сервизните помещения. — Добре, можем да започнем оттам.

След секунди влязохме в дамската тоалетна. За щастие, Норма само повдигна вежди, когато започнахме претърсването. Някои хора биха се разтревожили, особено когато проверихме и мъжката тоалетна, която беше най-вече за мъже, но Норма беше печена.

Тя продължи да пълни захарниците и да ни наблюдава с крайчеца на окото си. След подробен оглед на цялото заведение разбрахме, че Елвис не е в сградата. Нито Мими, приятелката на Куки.

— Защо я няма тук? — попита Куки. — Какво мислиш, че е станало?

Пак започваше да изпада в паника.

— Виж написаното пред очите ти.

— Не мога! — изкрещя тя, притеснена докрай.

— Използвай вътрешния си глас.

— Не съм като теб. Не мисля като теб и не притежавам твоите способности — заяви тя, като размахваше ръце. — Не мога да разследвам публично, още по-малко частно. Приятелка ме моли за помощ, а аз не мога дори да следвам единственото й простичко указание, не мога…

Мислех да й ударя шамар, докато разглеждах ясните наскоро написани букви, украсяващи едната стена на дамската тоалетна, но тя беше във вихъра си. Не ми се щеше да я прекъсвам.