Даринда Джоунс - Вторият гроб отляво

— Обзалагам се. Не са много причините, поради които една жена ще иска да изчезне.

Тя примигна замислено насреща ми и пое дъх толкова рязко, че се закашля. Когато й размина, каза:

— Не, ти не разбираш. Тя е много щастливо омъжена. Уорън боготвори земята, по която тя стъпва.

— Куки, сигурна ли си? Все пак…

— Сигурна съм. Повярвай ми, ако има тормоз във връзката им, то той е спрямо банковата сметка на Уорън. Не би повярвала как трепери на жена си. А и на децата.

— Имат деца?

— Да, две — рече тя, още по-унило.

Реших да не настоявам за възможен тормоз, докато не узная повече.

— Значи той няма представа къде е тя?

— Никаква.

— И тя не ти обясни какво става? Защо иска да изчезне?

— Не, но беше уплашена.

— Е, да се надяваме, че скоро ще открием някакъв отговор. — Запалих колата и подкарах към „Шоколадово кафе“, което за жалост не беше собственост на Куки. Без майтап? Шоколад и кафе? Заедно? Този, на когото е хрумнала подобна комбинация, би трябвало да е удостоен с Нобелова награда за мир. Или поне с абонамент за „Рийдърс Дайджест“.

След като пристигнахме на паркинга, се завряхме в един тъмен ъгъл, така че да можем да наблюдаваме, без самите ние да бъдем наблюдавани. Не бях много сигурна как Мими ще приеме присъствието ми, особено след като беше поискала Куки да дойде сама. Въз основа на малкото, което знаех, направих въображаем списък на тези, които биха могли да я преследват, и мъжът й беше начело. Трудно е да пренебрегнеш статистиката.

— Защо не ме изчакаш тук? — попита Куки и посегна към дръжката на вратата си.

— Защото в офиса ни чакат цял куп книжа, които няма сами да се подредят по папките, госпожичке. За нищо на света не поемам риска да те изгубя точно сега.

Тя се обърна към мен.

— Чарли, всичко ще бъде наред. Тя няма да вземе да ме нападне. Все пак аз не съм ти . Мен не ме нападат и не се опитват да ме убият през ден.

— Е, няма що! — възкликнах, като се опитвах да изглеждам обидена. — Но този, който я преследва, може да е на друго мнение. Идвам. Съжалявам, малката. — Слязох от колата и й подхвърлих ключовете. След като огледахме още веднъж почти празния паркинг, тръгнахме бавно към заведението. Изпитвах леко неудобство заради заешките си пантофи.

— Виждаш ли я? — попитах. Нямах никаква представа как изглежда жената.

Куки се огледа. Вътре имаше точно двама души: мъж и жена. Не се учудих, че кафенето е толкова слабо посетено, като се имаше предвид ненормалния час. Мъжът носеше мека шапка и тренчкот и имаше вид на филмова звезда от четирийсетте, а жената приличаше на проститутка, поработила доста през нощта. И двамата обаче не се брояха, защото бяха мъртви. Мъжът ме забеляза веднага. По дяволите искренето ми. Жената така и не се обърна.

— Естествено, че не я виждам — каза Куки. — Вътре няма никой. Къде може да е тя? Да не би да се забавих много? Може би не трябваше да се обаждам на мъжа й и да губя време да измъквам кльощавия ти задник от леглото.

— Моля?

— Ох, станало е нещо лошо. Знам, че е така. Чувствам го.

— Куки, трябва да се успокоиш. Сериозно. Нека поразузнаем малко, преди да се обадим на националната гвардия, става ли?

— Добре. Разбрах. — Тя сложи ръка върху гърдите си и направи усилие да се успокои.

— Добре ли си? — попитах, без да мога да устоя на желанието да я подразня поне мъничко. — Искаш ли едно валерианче?

— Няма нужда, добре съм — отвърна тя, докато упражняваше техниката за дишане, която научихме от един документален филм за раждане във вода. — Много ти знае задникът.

Това беше незаслужено.

— И като спомена задника ми, трябва хубавичко да си поговорим относно представата ти за него. — Вървяхме към кафенето. — Кльощав? Сериозно ли? — Ретро закусвалнята беше обзаведена с тюркоазни кръгли бар столове и розови плотове. Сервитьорката тръгна към нас. Униформата й беше в тон със светлотюркоазното на столовете. — Ще ти кажа аз…

— Здравейте.

Обърнах се към сервитьорката и й се усмихнах. На баджа й пишеше „Норма“.

— Искате ли кафе, момичета?

С Куки се спогледахме. Беше все едно да попиташ слънцето иска ли да грее. Седнахме на бара и закимахме като кукличките на таблото на микробус фолксваген. Освен това ни нарече „момичета“, което беше сладко.

— Имате късмет значи — заяви ухилена тя, — защото правя най-доброто кафе отсам Рио Гранде.

В този миг се влюбих. Мъничко. Като положих усилие да не ми потекат лигите, когато наситеният аромат се донесе до мен, казах: