Даринда Джоунс - Вторият гроб отляво

— Чарли…

От друга страна, може би бях умряла. Нищо чудно да бях ритнала камбаната и да се носех нерадостно към светлината като по филмите.

— … не се шегувам…

Нямах усещането да съм особено безтегловна, но опитът ме беше научил никога да не подценявам способността на смъртта да ти дойде до главата в най-неподходящия момент.

— … наистина, ставай.

Стиснах зъби и събрах цялата си енергия, за да се закотвя на Земята. Не биваше… да отивам… към светлината.

— Слушаш ли ме изобщо?

Сега гласът на Куки беше приглушен, тъй като ровеше из нещата ми. Голяма късметлийка беше, че инстинктите ми на убиец не се бяха събудили, та да я запратя с един ритник на пода. Да я оставя насинена и потрошена. Стенеща в агония. Потрепваща от време на време в конвулсии.

— Чарли, за бога!

Изведнъж ме обгърна тъмнина, когато някаква дреха ме шляпна по лицето. С нищо не бях предизвикала такова отношение.

— Дръпни се, за бога — изрекох с немощен глас, като се борех с растящата купчина дрехи върху главата ми. — Какво правиш?

— Обличам те.

— Вече съм облечена както искам… — Погледнах към светещите цифри на часовника върху нощното шкафче. — По дяволите, два през нощта е. Ти сериозно ли?

— Сериозно. — Тя хвърли още нещо. С нейния неточен мерник събори нощната лампа. Абажурът падна на крака ми. — Облечи това.

— Абажура?

Но тя си беше отишла. Странно. Излетя през вратата и остави зловеща тишина зад себе си. Тая, от която клепачите ти натежават, а дишането ти става ритмично, дълбоко и равномерно.

— Чарли!

Подскочих до тавана от пронизителния вик на Куки и при това движение едва не се изтърсих от леглото. Какви дробове имаше само. Беше изкрещяла от апартамента си отсреща.

— Ще събудиш и мъртвите — извиках в отговор. Не ми беше до мъртъвци в два през нощта. То на кого ли му беше?

— И нещо повече ще направя, ако не си вдигнеш задника от леглото.

За най-добра приятелка, тире съседка, тире рецепционистка срещу нищо и никаква заплата, Куки се държеше доста нахално. И двете се нанесохме в апартаментите си, разположени един срещу друг, преди три години. Тъкмо се бях върнала от Корпуса на мира, а тя тъкмо се беше развела и останала сама с дете. Бяхме от онези, които още при първата си среща се чувстват като стари познати. Когато започнах бизнеса си на частен детектив, тя предложи да вдига телефона, докато намеря някого за постоянно, и туй то. Оттогава ми робува.

Огледах дрехите, пръснати из спалнята, и вдигнах няколко със съмнение.

— Пантофи със зайци и кожена мини пола? — провикнах се към нея. — Заедно? В комбинация?

Тя влетя разгневена в стаята с ръце на кръста, късата й коса стърчеше във всички посоки, само не и надолу, и ме погледна кръвнишки, същия кръвнишки поглед като на мащехата ми, когато й отправях нацистки поздрав. Жената много се докачаше от намеци за приликата й с Хитлер.

Въздъхнах раздразнено.

— Да не би да отиваме на някое от онези смахнати партита, където всички са облечени като плюшени животни? Защото такива хора ме плашат.

Тя зърна клин за фитнес и го метна към мен, заедно с тениска с надпис „Жътварите на души са сладури“. После пак изфуча навън.

— Това „не“ ли ще рече? — зададох неадресиран въпрос.

Като отметнах с драматичен жест пухеното си юрганче с десен „Бъгс Бъни“, се изсулих от леглото и взех да се боря да нацеля крачолите на клина за фитнес — типично за човешките създания, когато им се налага да се обличат в два през нощта — преди да сложа един от онези повдигащи бюста сутиени, към които се бях пристрастила напоследък. Момичетата ми заслужаваха цялата подкрепа, която можех да им дам.

Осъзнах, че Куки се е върнала, докато намествах сутиена с движения като за кючек и я погледнах въпросително.

— Нагласи ли двете куклички? — попита тя, тръсна тениската и ми я надяна през главата. След това тикна в ръцете ми яке, което не бях обличала от гимназията, грабна чифт домашни пантофи и ме повлече за ръката навън.

Куки беше като портокалов сок върху бели панталони. Можеше да бъде и вбесяваща, и забавна, в зависимост от това кой носи белите панталони. Скочих в пантофите зайци, докато тя ме влачеше надолу по стълбите и още се борех с якето, когато ме избута от входа. Протестите ми от рода на „чакай“, „ох“ и „кутрето ми“ не помогнаха. Само леко разхлаби хватката си, когато попитах:

— Бръснарски ножчета ли имаш на върховете на пръстите си?

Хладната черна нощ ни обгърна, докато бързахме към колата й. Беше минала седмица, откакто разрешихме един от най-сензационните случаи за всички времена в Албукърки — убийството на трима адвокати, което беше свързано с организация за трафик на хора — и се наслаждавах на спокойствието след бурята. Очевидно то беше на път да приключи.