Даринда Джоунс - Вторият гроб отляво

Като се опитвах с всички сили да приема чудатото й поведение за забавно, търпях Куки да ме малтретира, докато — по причина, която още не бях разбрала — тя не се опита да ме натъпче в багажника на колата си. Тутакси изникнаха два проблема. Първо, косата ми се заплете в ключалката. Второ, там вече имаше мъртвец, духът му изглеждаше монохромен на слабата светлина. Канех се да уведомя Куки, че има мъртвец в багажника й, но размислих. Тя се държеше достатъчно налудничаво и без да замесваме покоен гратисчия. Слава богу, че не можеше да вижда мъртви. Обаче нямаше начин да се возя в багажника с него.

— Спри — казах, като вдигнах ръка в знак, че се предавам, докато с другата дръпнах дълъг кичур кестенява коса от ключалката на багажника. — Не забравяш ли някого?

Тя удари рязко спирачките — метафорично — и ме погледна озадачено. Беше забавно.

Още не бях майка, но си мислех, че е трудно да забравиш нещо, което си изтласкал между краката си след трийсет и седем часа убийствени болки. Реших да й подскажа.

— Започва с А и завършва с ммм-бър.

Куки мигна и се замисли за миг.

Опитах отново.

— Хм, плодът на утробата ти.

— О, Амбър е с баща си. Влизай в багажника.

Пригладих разрошената си коса и огледах вътрешността на багажника. Умрелият изглеждаше, сякаш приживе е бил бездомник. Лежеше в ембрионална поза и не ни обръщаше никакво внимание, докато стояхме надвесени над него. Което беше странно, защото се предполагаше, че съм ярка и искряща. Светла като хиляда слънца. Присъствието ми трябваше да предизвика най-малкото разпознаване. Но той не реагираше. Пас. Нула. Дупка от геврек. Вкиснах се в качеството си на жътвар на души. Определено ми трябваше коса за авторитет.

— Няма да стане — отсякох и се зачудих къде ли се продаваха земеделски сечива. — И кое бе това място, до което трябваше да пътувам в багажника на кола в два часа през нощта?

Тя се пресегна през мъртвеца и грабна одеяло, след което затвори капака.

— Добре, качвай се отзад, но дръж главата си ниско и се покрий.

— Куки — казах аз, като хванах здраво раменете й, за да я накарам да поспре, — какво става?

Тогава ги видях. Сълзи изпълваха сините й очи. Само две неща можеха да накарат Куки да заплаче: филмите на Хъмфри Богарт и неин близък в беда. Дишането й стана бързо и неспокойно и страх надвисна над нея като мъгла над езеро.

Сега, след като бях привлякла вниманието й, я попитах отново.

— Какво става?

След тревожна въздишка тя отвърна:

— Приятелката ми Мими изчезна преди пет дни.

Челюстта ми увисна.

— И ми казваш чак сега?

— Току-що разбрах.

Долната й устна се разтрепери, от което усетих стягане в гърдите. Не ми беше приятно да виждам най-добрата си приятелка да страда.

— Качвай се — наредих й тихо. Взех ключовете и се мушнах на шофьорската седалка, а тя заобиколи и седна от другата страна. — Сега ми кажи какво се случи.

Тя затвори вратата и избърса влажните си очи, преди да започне.

— Мими ми се обади миналата седмица. Звучеше уплашена и ме разпитваше разни неща за теб.

— За мен? — попитах изненадана.

— Искаше да знае дали можеш… да направиш така, че да изчезне.

Това носеше надпис „лошо“, откъдето и да го погледнеш. С дебели букви. Главни. Изскърцах със зъби. Последния път, когато се опитах да помогна на някого да изчезне, което си беше миналата седмица, нещата завършиха по най-гадния възможен начин.

— Казах й, че какъвто и да е проблемът, можеш да помогнеш.

Мило, но за съжаление преувеличено.

— Защо не ми каза, че се е обаждала? — попитах.

— Не беше приключила случая, по който работеше с чичо си, всякакви хора се опитваха да те убият, беше страшно заета.

Куки беше права. Наистина разни хора се опитваха да ме убият. Един след друг. Слава богу, че не успяха, иначе сега щях да седя тук в мъртъв вид.

— Каза, че ще дойде и ще говори лично с теб, но така и не се появи. Преди малко получих това съобщение. — Тя ми подаде телефона си.

„КУКИ, МОЛЯ ТЕ ДА СЕ СРЕЩНЕМ В НАШЕТО КАФЕ ВЕДНАГА ЩОМ ПОЛУЧИШ СЪОБЩЕНИЕТО. ЕЛА САМА.“

— Дори не знаех, че е изчезнала — продължи Куки.

— Имате си собствено кафене? — попитах.

— Как може да не съм разбрала? — пое си тя дъх развълнувано.

— Чакай, а сега откъде знаеш, че е изчезнала?

— Щом получих съобщението, опитах да се обадя на мобилния й телефон, но тя не вдигна, така че позвъних у тях. Обади се мъжът й.

— Предполагам, че той би трябвало да е наясно.

— Той се побърка. Искаше да знае какво става, къде е жена му, но в съобщението пишеше да отида сама. Така че му обещах да му се обадя, щом разбера нещо. — Тя прехапа долната си устна. — Не му стана никак драго.